Саския Сарджинсън - Близначките

Вече не принадлежи. Нито на партито, нито на списанието, нито на света на модата. Дори още преди да я уволнят беше започнала да се изплъзва от яркия свещен кръг на онзи живот. Ако трябва да е честна, това е нещо, което се беше случвало в продължение на седмици — връщащият се кошмар й е дал главозамайващото усещане, че нещо под краката й се пропуква. Беше загубила фокуса си в работата. Не спира да си спомня неща, които беше успявала да блокира от съзнанието си в продължение на години.

Изолта увива палтото около себе си. Усеща аромата на лято във въздуха, познатия пресен зелен полъх на окосена трева и полени. Дърветата са се разлистили. Под дърветата в парка са разцъфнали кръгове от лалета. Но острият хлад на вечерта я притиска, плъзва се под кожата й, кара я да трепери. Край нея профучават коли, изпращат мръсни пръски вода върху тротоара. Изолта прекосява един мост над релсите на метрото, чува забързаното влакче под краката си и забелязва група младежи, облегнати на една стена в ъгъла на улицата. Сърцето й ускорява ритъма си. Тя преглъща и притиска по-плътно чантата към страната си. Усеща, че я гледат. Едно от момчетата подвиква и останалите избухват в смях. Изолта се засрамва, че се е уплашила от няколко пъпчиви тийнейджъри. Но се ослушва дали няма да чуе внезапните им стъпки зад гърба си, предусеща издърпването на чантата й. След нея ли са? Кръвта, бучаща в главата й подобно на океан, заглушава почти всички останали звуци.

Когато завива зад ъгъла, зърва светлините на главната улица и отпуска ръката, стиснала чантата. Забавя крачка. Гърдите й са стегнати. Усеща ги така, сякаш са насинени, сякаш е паднала по стълбище. Без да обръща внимание на мазола на петата си, тя подминава магазинчета и кафенета, оглежда шосето за такси. Когато забелязва черна кола с жълта светлина, стъпва на паважа и вдига ръка, сякаш знае коя е и къде отива.

Вкъщи отваря кухненските шкафове, преглежда съдържанието им, рови из пакети и консервни кутии, докато не открива онова, което търси. Бутилка червено вино, оставено от Бен.

Бен. Загубила е работата си. Губи сестра си. Всичко се разпада. Вече толкова много си е отишло от живота й. И него ли ще загуби?

Разравя чекмеджето за тирбушон. Модерно пластмасово изобретение с някаква сложна система от лостове. Изолта се опитва да го използва, не успява. Стиска бутилката между коленете си и използва брутална сила, за да измъкне корковата тапа. Налива си голяма чаша вино и влиза в спалнята. Бутилката виси от пръстите й. Изолта изритва обувките си настрани, свлича дрехите си, захвърля колието си на пода, гривните й издрънчават в краката й.

В леглото затъква завивките около себе си и поема голяма глътка от червената течност. Усеща лека горчивина в устата си, виното е силно. Помирисва го — землисто и пълно с живот, долавя аромата на плодове в него. Напомня й за майка им. Няма да мисли за Роуз. Няма да мисли за нищо и никого.

Разнася се звънът на телефона. Пауза. После отново. Далечно щракване на телефонния секретар. Чува тона на собствения си глас, бодър и разглезен, записан върху лентата: Тук е Изи. Извинявам се, че не мога да отговоря. Знаете какво да направите. Някой говори тревожно. Чува името си на няколко пъти. Бен. Ядосан е. Тя отпива нова глътка вино, облизва устни, после отпива пак. Започва да усеща как очертанията на предметите се размазват, светът става по-мек. Стаята омеква и се разширява подобно на презряла праскова. Това я успокоява. Харесва й този ефект. Осъзнава, че чашата е празна, и посяга към бутилката. Събужда се и разбира, че Бен я разтърсва за раменете.

— Изолта? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Главата й се тресе напред–назад. Мозъкът й е като зърно грах, което подскача от една повърхност към друга, наранено и деформирано. Боли я. По дяволите! Забравила е, че Бен има ключ.

— Престани! — успява да каже, като размахва ръце към него. — Остави ме.

— Няма начин — изръмжава той, — не и преди да съм получил някои отговори от теб.

Изолта проплаква. Единственото, което желае, е да се потопи отново в прекрасната яма на забвението. Не е възможно Бен да очаква от нея да говори.

— Върви си — успява да каже тя, опитвайки се да скрие глава под завивките.

— Защо не ми каза, Изолта? Трябваше да го науча точно от Стиви! От всички хора на този свят!

По гърлото й се плъзва студена течност. Тя се дави. Преглъща. Вода. Голямо количество от нея се разлива по гърдите й, ледена и неудобна, попива в чаршафите отдолу.