Саския Сарджинсън - Близначките

Студиото е претъпкано. Бен си проправя път напред с намерението да намери нещо за пиене. Изолта го следва. Докато приятелят й върви, покрай него се разнасят поздрави, множество ръце го потупват по раменете. Стъпалата й рязко поддават под тялото й, плъзгат се по някаква локва. За момент Изолта се олюлява, изохква, понеже си мисли, че ще падне, но една ръка я подхваща за лакътя. И остава там, стиснала я здраво, поддържа я изправена. Бой Джордж й се усмихва от високо, острият му изрусен перчем потрепва под червена бейзболна шапка.

— Опа — казва той. Тя поглежда към множеството значки, забодени на ревера на сакото му. Смесица от букви и цветове. Кимва в знак на благодарност, ръката й хваща блузата и я издърпва надолу.

— Скъпи! — Домакинът им, Джонатан, е облечен в жълта риза и се усмихва разсеяно. Посочва към една отрупана с алкохол маса. — Почерпете се. Трябваше да има хора, които да наливат питиетата, но проклет да съм, ако знам къде са.

Бен вече е погълнат от разговор с високо чернокожо момиче с бръсната глава. Навежда се напред със смях и слага ръка върху нейната, до трите сребърни гривни, обвиващи бицепса й. Изолта се любува на бляскавата кожа на момичето, улавя се, че изчаква да види колко дълго ще се задържат пръстите на Бен върху нея. С въздишка се принуждава да извърне глава настрана. Оставя се на партито да я погълне. Телата се разделят пред нея, докато си проправя път сред тълпата. Музиката е толкова силна, че трябва да викаш, за да те чуят. Някои хора се опитват да танцуват — ограниченото пространство позволява единствено разкривени подскоци. Едно момиче с бяло от пудра лице се блъска в нея, разлива част от напитката си върху ръкава й. Не си прави труда да се извини. Около шията му виси огромно разпятие. Облечено е в черна тениска. Върху щедрия бюст с бели букви е изписано „Гласувай правилно до осемдесет и осма“.

Изолта намръщено си проправя път към стената с надеждата да се скрие. Попива ръкава си, наведена под странен ъгъл, за да използва подгъва на полата си, върху който да прехвърли част от влагата и миризмата на бира. Една служителка от агенция „Моделс Уан“ се клатушка край нея. Когато вижда Изолта, се спира.

— Хей, скъпа, как я караш?

— Добре. — Изолта е нащрек.

— Видя ли днешните новини? Принцеса Даяна на посещение при болни от СПИН. Тази жена е светица. Удивително. Докосваше един мъж, държеше му ръката. Бедничкият плачеше.

— О, пропуснала съм — отвръща Изолта. — Невероятна е, нали? Най-хубавото, което можеше да се случи на кралското семейство.

— Ето я Лола. Трябва да я поздравя. Приятно ми беше да си побъбрим, Изолта. Между другото — провиква се през рамо тя, — съжалявам за работата ти.

— Какво за нея? — блъфира Изолта.

Момичето прави гримаса.

— Така значи, а? — Допира пръст до устните си. — Няма да кажа на никого. Обещавам.

Значи целият свят знае. Трябва да намери Бен. Той никога няма да й прости, че е премълчала. Промъква се обратно през стената от тела. Този път не й правят път. Разнася се смях, развеселени викове, очи, които се плъзват към нея и обратно встрани. Паниката я блъсва в гърдите. Шумът и енергията на партито се събират в цветен облак, който се изтърколва извън полезрението й. Забелязва Бен; все още е с чернокожото момиче. Тя е модел. Изолта не може да се сети за името й. Наоколо се носи песента „Хувървил“ на „Крисчънс“. Някой я сръгва остро в ребрата; Изолта изохква, напряга се да не загуби Бен от поглед. Той потайно избърсва нос с горната част на показалеца си. От начина, по който накланя глава, от оживения му заговорнически маниер й става ясно, че в момента ще й е невъзможно да разговаря с него.

Паниката я завладява. Все едно е хванала треска. Усеща гъделичкането на потта. Затваря очи, отново ги отваря. Над многото глави я наблюдава Стиви, проточва врат, за да вижда над тълпата. Носи червена шапка. Очите му са присвити. Казва нещо на някого с крайчеца на устните си. Засмива се, оголил зъби, ноздрите му жестоко се разтварят. Изолта се извръща. Поема дълбоки глътки въздух и се отправя към изхода. Двойката японци са там, наклонили глава един към друг, потънали в сериозен разговор. Мрачно й кимат. Тя ги подминава и излиза в коридора, поема към асансьора.

Навън, сред нощния лек дъждец, си спомня, че ще трябва да върви цяла вечност, преди да й се удаде възможност да спре някое такси. Централната улица е на около десет минути оттук. Стиви знае. Прочете го по лицето му. Ще каже на Бен. Нищо не може да направи по въпроса. Отдалечава се, токчетата й потракват по мокрите тротоари, непрактичните обувки жулят глезените й.