Саския Сарджинсън - Близначките

Винаги ще помня изражението на Изи. Аз зинах от изненада. Никога не ни бяха разделяли; никога не бяхме имали отделни легла, какво остава — стаи. Но как бихме могли да й го кажем? Хети беше единственото сигурно нещо на света, единственото звено, свързващо ни с мама. Искахме да й се харесаме.

Стъпалото ми безшумно докосва мокета. Завесите са леко отворени и в стаята се процежда странна оранжева светлина. Нощното небе в Лондон никога не е истински тъмно; изцапано е от улични лампи. Не можеш да видиш звездите.

— Изи? — прошепвам, докато се промъквам на пръсти в мрака на стаята й. Откриваме се една друга в тъмното, под хладни чаршафи, които миришат на лавандула и стари жени. Сестра ми избърсва мокрото си лице.

— Не спирам да си мисля, че ще се събудя отново в нашата къща — гласът й пресеква — и че ще заваря мама на долния етаж.

Прегръщаме се, опрели бедро в бедро, потънали в леглото. Отвън се чуват странни звуци: коли, сменящи скоростите си, внезапни гласове, резки викове на непознати и размазаният им смях. Чувам как някаква бутилка се счупва и сърцето ми засяда в гърлото. Градът никога не спи; дори да се събудя в ранните часове на деня, пак ще чувам далечно боботене и бръмчене на машини, гласове и сирени.

След две седмици ще започнем в ново училище. Ще сме в един клас с други тринайсетгодишни като нас и повече няма да сме една година назад. Ще трябва да носим униформи и да стигаме до училището с червен автобус на два етажа. Повдига ми се от тази мисъл. Хети казва, че за нас ще е добре да си намерим нови приятели. Майкъл и Джон са единствените приятели, които някога съм имала; единствените, които искам. Но Изи не желае да говори за тях, прави гримаса, когато спомена имената им. Нощем, останала сама в стаята си, съчинявам различни версии на онова, което бих могла да кажа на Джон в писмо. Но нищо не ми звучи правилно. Нищо не ми изглежда възможно.

Изи е заспала, дишането й е пълно с неспокойни въздишки и мърморене. Притискам нос към вълните на косата й, внушавам си, че още мога да усетя миризмата на море и бор, смесени със специфичния й аромат.

Лондон вони на тела и бензинови изпарения, химикали и гнилоч. Когато Хети ни заведе в „Хародс“ да ни купи обувки, усещах, че дробовете ми ще се пръснат. Трудно е да дишаш прашния въздух. Всяка вечер вратът ми е нашарен с черни ивици и усещам косата си мръсна. Забелязах диви животни, но на тях им се налага да са невидими и хитри. Нощем лисици се шмугват из сенките на паркираните коли, между контейнерите за боклук пробягват плъхове. Сред релсите се вият плевели, проникват между плочките на тротоара покрай къщата на Хети. Хората ме гледат втренчено, когато коленича, за да почувствам малките, храбри листа.

На Изи „Хародс“ й хареса, искаше да обиколи всички щандове и да се вози нагоре–надолу с асансьора, обслужван от момче в зелена униформа.

— Когато стана по-голяма, ще изкупя всичко оттук — каза тя, обгръщайки със светнал поглед лъскавите щандове и отрупаните полици.

Утре ще закусваме в приземната кухня на Хети. Вместо овесена каша и карамелен сироп, и мама, пееща в унисон с радиото, ще се изправим срещу корнфлейкс с бяла захар и препечени филийки, нарязани на триъгълни парчета. Хети седи начело на масата, пие чай от чаша с чинийка и ни предлага портокалово сладко, сипано в сребърен съд. Има специален нож за масло. Поглежда над очилата си и ни говори с глас, който възрастните използват, когато не са свикнали да разговарят с деца. Леля ни така усърдно се опитва да е добра с нас, че понякога очите ми се наливат със сълзи, горещи и размазани, а гърлото ми се свива. Изобщо не прилича на мама — ниска, квадратна и много по-възрастна. Но вчера забелязах, че очите й са обагрени в същото бледосиньо като мамините, а когато се усмихва, по страните й се появяват същите трапчинки.

Партито е във фотографско студио, разположено в стар склад в Излингтън. Стар товарен асансьор отвежда гостите до последния етаж. Металните врати се затварят с трясък зад гърба им. Изолта вдига ръка, прокарва пръсти през косата си. Преди два месеца се е накъдрила и още не е свикнала с факта, че не се налага да се сресва. Докато се издигат бавно и колебливо нагоре, до слуха им долитат приближаваща музика и остри гласове. Асансьорът се разтриса и рязко спира. Бен отваря вратата.

Возят се с двойка японци, мълчаливи и усмихнати в своите разкошни роби ком де гарсон. Японците тръгват след Изолта и Бен.

Застанала в края на помещението, тя усеща, че леко й се гади. Няма представа дали някой знае, че вече не работи в списанието. Най-глупавото е, че още не е казала на Бен. Вече са минали два дни. Всеки път, когато отвори уста, я изпълва упорито отрицание. Държи се здраво за онова, което е била. Но вече не е същото момиче, ангажираната модна редакторка, облечена в подходящи дрехи и със запълнен със срещи работен календар. Страхува се, че Бен няма да иска да е с новия нищожен човек, в който се е превърнала.