Саския Сарджинсън - Близначките

В кухнята влезе някакъв тийнейджър със силно пъпчиво лице. Беше облечен в син гащеризон, крачолите на който бяха затъкнати в огромни гумени ботуши. Ед, по-големият брат на близнаците.

— За какво беше цялото пискане, момче?

— Поровете избягаха.

Ед трепна и поклати глава.

— По-добре да разчистим — той скоро ще се прибере.

— Къде е майка ти? — попита Изолта, хващайки се за облегалката на един стол; въпросът й не беше отправен конкретно към никого.

— Чисти една къща — кратко отвърна Ед. Отиде при мивката, разви кранчето с лакът, после пъхна ръце под водната струя.

В стаята влезе Майкъл. Отиде право при близнака си и го перна по ухото.

— Заспало лайно! — Погледът му беше бесен. — Сега ще трябва да изчезнем. Този път ще ни убие.

Джон не трепна, въпреки че забелязах как ухото му силно почервенява.

— Ами те? — кимна той към нас.

— Могат да седнат зад нас. — Майкъл ме дръпна за ръкава. — Идвате ли?

Двамата вдигнаха тръшнатите в прахоляка на градината колелета — два разнебитени чопъра — и ги подкараха встрани на пътя. Кацнахме на седалките, а момчетата караха прави. Аз бях на чопъра на Джон. Колелото се люлееше наляво–надясно при всяко последователно натискане на педалите. Не ми се щеше да обвивам ръце около кръста му. Но като ги отпуснех встрани, се олюлявах и колелото се накланяше, при което Джон започваше да ругае и кокалчетата на пръстите му, стиснали кормилото, побеляваха. Така че задържах пръстите си върху извивката на ребрата му, усещайки момчешката му топлина през излъскания от носене акрилен пуловер и свиването на мускулите на гърба под допира ми.

Бързо подминахме фермата, църквата с нашето училище зад нея и завоя към селото. След като карахме известно време по неравната дига, стигнахме до една защитна кула — огромна кръгла крепост от тъмен камък, построена като наблюдателен пост по време на Наполеоновите войни. Тя се извисяваше празна и изоставена — масивен силует на фона на равнинния пейзаж.

Момчетата завлякоха колелетата под храсталаците, скриха ги в бодливите им дълбини, като нахвърляха трева и листа от репеи върху спиците.

— Ще ви посветим в нашата тайна — каза ми Джон с лъснало от пот чело. Мирисът му изпълваше ноздрите ми — солен, вкиснал и странно приятен.

Кулата изглеждаше недостъпна. Не се виждаха врати. Прозорците без стъкла бяха високо горе в безизразното каменно лице. Гарваните летяха навън и навътре, разперили тъмни криле на небесния фон. В стената, която не гледаше към морето, на около два и половина метра над земята, се намираше очукана дървена врата. Нямаше как да се стигне до нея. Изи и аз стояхме озадачени в магарешките бодили и, засенчили очи, наблюдавахме отлитащите птици. Зад нас, дълбоко в земята, течеше поток; двете подушвахме мръсния мирис на минаващата черна вода. Майкъл опря длан на стената, облегна страна на грапавата й повърхност, сякаш се вслушваше в нещо. Затвори очи и пръстите му заопипваха за издатини в ронещия се хоросан. После, с ниско ръмжене, се набра над земята. Движеше се бавно, като преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието от една плитчина към друга. Гледах разтревожено. Струваше ми се невъзможно да изкачи стената. Но скоро той бутна вратата и се провря под бетонната греда. Видях дланта му да се разтваря като звезда и към нас полетя извиващото се тяло на змия. До носа ми се залюля въже с разнищени краища.

Джон леко ме побутна.

— Хайде.

Коленете ми се подгънаха. Но другите ме гледаха. Нямах избор, иначе щяха да ми се подиграват. После Джон застана зад мен, наведе се и преплете пръсти, за да ми направи стъпало. Почувствах ръката му върху крака си, помагаше ми да запазя равновесие, докато се набирам нагоре и премествам изгарящи длани по въжето. Стъпалата ми деряха по камъка. И накрая се озовах по колене върху ситния чакъл на входа и долових някаква остра миризма сред вонята на влага. Въжето беше завързано за ръждясала метална греда в основата на вратата. Майкъл кратко ме потупа по рамото, докато посягаше край мен да поеме ръката на сестра ми в своята.

Бяхме стигнали до втория етаж, промъквахме се в ехтящото пространство със сводест таван, някога войнишка спалня. Въздухът бе като бавно подвижна маса, наситен с прашинки, проблясващи сред проникващите през прозорците струи светлина. Уморените мускули на крайниците ми потръпваха. Вървях след останалите, не исках да изоставам, внимателно си проправях път сред прогнилите дъски по пода, а през дупките между тях се разкриваше дълга черна бездна. Подът беше покрит със зелени, бели и сиви петна от оръдията. И от изпражненията на чайките. И на гарваните. Именно това бях подушила; цялото място беше пропито с тази воня. В нозете ни проблясваха хиляди малки перца. Изи беше започнала да си припява беззвучно и по това разбрах, че нея също я е страх. Последвахме Майкъл и Джон по тясното каменно стълбище, вградено в овалната стена. Прекрачихме някакво опърпано гнездо с три сини яйца.