Саския Сарджинсън - Близначките

Взема си горещ душ, пълни шепите си с душ гел, изпълва пространството с пара и аромат на мароканска роза. Стои под силната струя вода, докато не започва да тече студена. Изтърква всеки сантиметър от кожата си и измива косата си. Увита в хавлия, позвънява на Бен и го кани да се отбие при нея на връщане от работа. Приготвя си паста и се насилва да хапне малко.

Мисълта, че отново ще трябва да обяснява случилото се — този път на Бен, — я скапва. Не иска да мисли за съкращението. Не иска да мисли за нищо. Онова, което Виола й каза в болницата, не излиза от главата й. Никога не се беше замисляла дали е щастлива, или не. Достатъчно й бе, че дните й са запълнени. Изпитваше успокоението, че принадлежи към един определен свят, и облекчението, че е добра в работата си. Опитваше се да не остава без работа, да е необходима. Но не носеше никаква амбиция в себе си. Иначе щеше да се е прехвърлила на друг кораб, щеше да е предприела стъпка нагоре, към по-престижно списание. Тази работа я устройваше идеално. Беше дала форма на живота й. Сега нямаше представа какво ще прави. Пред нея се отваря празнина и тя пристъпва напред: в календар от празни дни.

Не може да каже на Бен. Не сега. Усеща, че провалът я разкъсва, излага я на показ. Работата й бе нейна идентичност. И тази идентичност й служеше като щит. Без нея не е сигурна коя е. Усеща как я залива чувството на срам. Не иска Бен да я вижда такава.

Има нужда от него, за да я накара да забрави. Сексът е нещо, което изисква пълно фокусиране. Винаги е гладна за него. Бен е напълно различен от типа мъже, които обикновено намира за привлекателни. Мъжествеността му е неустоима — в широките му длани, прорязани от подобни на въжета вени, има нещо почти вулгарно. Дебелината на кожата му я изпълва с желание да хапе. Един ден желанието, което двамата изпитват един към друг, може би ще изгори и тогава тя ще бъде освободена. От нуждата от Бен.

Изолта му отваря вратата. Той оставя чантите си на пода, сваля коженото си яке. Брадата му е набола; очите му приближават към нея, когато се навежда да я целуне. В бързината си Изолта удря крака си в чантите. Ръбът на един фотоапарат насинява прасеца й, докато тялото й непохватно се отпуска в ръцете му.

Момчетата не посещаваха нашето училище. Бяха в пети клас на основното училище в града: грамада от циментови блокове и временни бараки, наредени покрай едно обрулено игрище. Цялата площ беше заобиколена с тел. За наш късмет двамата братя се оказаха експерти в бягането от часовете, така че ги виждахме почти всеки ден. Понякога се появяваха на задния ни вход с насинени очи или разцепени устни. Никога не коментирахме раните им — те бяха част от тях, също като червената им коса. Синините, с които баща им ги белязваше, се сливаха с онези от техните собствени разгорещени сбивания — така прикриваха следите от бащиното насилие от всеки, който би могъл да прояви интерес. В сравнение с техните боеве нашето дърпане на коси и шумни караници изглеждаха безобидни. Най-лошото, което си бяхме причинявали една на друга, беше станало случайно: веднъж Изи закачи окото ми с нокътя си и през мократа плът сякаш беше преминал пламък.

Докторът каза, че имам одраскана роговица. Предписа ми да нося превръзка на окото. С нея изглеждах буйна и опасна, също като пират.

Радвах се на постоянен изглед към проблясващия ръб на носа си и светът ми изгледаше обърнат с главата надолу. Окото ми бързо оздравя, така че не ми се наложи да нося превръзката повече от два дни. Разделих се с нея със силна неохота, въпреки че ми докарваше подигравки в училище. Шутът на класа, Хенри Грийн, с разполовено от подигравателна усмивка лице, беше протегнал крак да ме спъне:

— Не носиш кой знае какъв сандък със съкровища, нали?

Експериментът на мама да ни обучава у дома по време на престоя ни в Уелс означаваше, че сме изостанали по всички предмети без изключение. В резултат останахме да повтаряме една година и трябваше да ходим в селското начално училище — ниска и широка викторианска сграда в съседство с църквата. В деня след махането на превръзката ми се върнахме обратно в училище, за да припяваме таблицата за умножение и да правим безсмислени упражнения по правопис. Момичетата с бели чорапки и вързани на опашки коси ни игнорираха.

Момчетата се подхилваха подигравателно.

— Вдигайте пиратското знаме! — викаха те и ни отдаваха чест, без да знаят коя точно от двете ни беше носила превръзката.

В междучасията играехме сами, като се промъквахме през зеления плет в забранения църковен двор и се мотаехме безцелно сред редиците петнисти надгробни камъни, изоставени сред високата трева.