Саския Сарджинсън - Близначките

Жената повлича крака към леглото си, като мърмори. Бавно преодолява разстоянието между леглата ни, колелцата на стойката проскърцват зад нея.

— Ще се сетя — мрачно обещава тя. — Хари? Не. — Почуква се по главата.

Босите й крака са осеяни със сини вени и обезформени от бурсит. Персоналът няма да е доволен. Настояват пациентите да са с чехли. Една сестра вече я придържа за ръката, нежно я мъмри и сочи към стъпалата й. Обръща се да ме погледне. Мръщи се, сякаш вината е моя.

Настанена обратно в леглото си, Джъстин ведро ми извиква:

— Имам снимки. Много. После ще ти ги покажа.

— Божичко, не съм поглеждала тази снимка от много време! — възкликва Хети. — Разбира се, хората често не разбираха, че сме сестри. Майка ти беше с десет години по-малка от мен. Тук трябва да съм някъде на около четиринайсет.

На същата възраст като мен, мисля си. Леля ми държи поставената в рамка снимка, която съм открила върху дъбовата тоалетка. („От седемнайсети век е. Не слагайте чаши върху нея“, беше ни предупредила.) Обръща снимката към светлината и разглежда запечатания си във времето образ; лицето й на тийнейджърка е леко размазано, тъй като се е обърнала точно когато са натиснали копчето на фотоапарата. Пред доста по-голямата и по-тъмна сестра стои малко дете. Двете са облечени в официални палта и барети. Държат маймунки. Едното от животинчетата клечи върху ръката на Роуз, дългата му опашка се поклаща надолу, а момиченцето се смее развеселено пред камерата. Маймунката го гледа въпросително, сякаш всеки момент ще му зададе въпрос.

— Трябва да сме били на някой панаир. Не си спомням. — Хети сваля очилата си и ми подава обратно снимката. — Не прекарвахме много време заедно. Когато майка ти беше малка, аз бях в пансион, а когато я изпратиха на училище, вече бях допуснала ужасната грешка да се омъжа.

Настанявам се удобно върху хлътнатините на стария диван. Дори посред бял ден стаята е мрачна и изпълнена със сенки, претъпкана с тежки антики и дебели тъкани гоблени; стоящият в ъгъла голям часовник тиктака силно като метроном. Това е място, което предразполага към споделяне. Един от кокер шпаньолите на леля подскача и се свива на кълбо до крака ми. Хети е в разговорливо настроение. Единственото, което трябва да направя, е да отвърна с подканящо мълчание.

— Мама умря, когато Роуз беше още ученичка. — Хети присяда на страничната облегалка на дивана, побутва ръкавите на жилетката си с късите си пълни пръсти. — След това Роуз избяга на два пъти. И двата пъти я върнаха позорно обратно, за да изслуша досадните лекции на татко.

— Значи е била бунтарка в известна степен? — питам, заиграла се с кичур от синята си коса.

— Със сигурност не обичаше инструкции и правила. — Хети се усмихва на себе си, сякаш се е сетила за някаква лично нейна шега. Поглежда ме, кимва. — Скъпата Роуз не беше много ученолюбива. Но разполагаше с изобилие от идеи за това как трябва да функционира светът и си мислеше, че знае какво точно не е наред с него. — Леля ми кръстосва крака, оправя полата си. — След като напусна училище, започна да се среща с онзи писател — забравих му името.

Типичен представител на битниците със своите очила с тъмни рамки и тесни панталони. Татко не го хареса от пръв поглед. — Покашляне. — Роуз замина с него за Америка. Изпращаше ми картички. Каза ми, че ще става актриса. Мислех, че ще я видя цялата в светлини. — Хети поклаща глава. — Беше толкова красива.

— Но какво се случи после?

Кучето сяда и сериозно се почесва, отпуснало уши назад и затворило очи.

— Надявам се това същество да не е пълно с бълхи… — Хети се потупва разсеяно по огромния бюст и се навежда напред, за да провери ушите на шпаньола.

— Хети? — вика Изолта с нейния лондонски акцент. — Казах ли ти? Тази вечер съм на парти. Нали нямаш нищо против?

Сестра ми слиза по стълбите, трополейки с червени платформи и понесла всичките си желания и светли планове за вечерта; застава в другия край на стаята, облечена в лъскава пола, която се развява около коленете й, и разстоянието помежду ни е много по-голямо от късия отрязък протрит мокет. Щастието й ме кара да се засрамя. Защо не мога да последвам примера й? Защо не мога да „взема най-хубавото от живота“, както се изразява тя?

Стиснала тежката рамка, поглеждам към детето на снимката: моята майка, запечатана в черно и бяло. Тя също ме гледа. Цялата сияе, носът й е сбърчен над широката усмивка. През чертите на майка ни сякаш ме гледа Изи, споделя шегата. Но аз не съм там. Вече не откривам своето отражение нито в майка си, нито в сестра си. Дори не и в леля си. Сядам на дивана, обвила колене с ръце, със свит стомах, студена и празна. Не знам коя съм.