Саския Сарджинсън - Близначките

— Използвайте и двете си ръце — инструктира ни тя, докато се редувахме, прехапали концентрирано устни и станали кривогледи от салтата на палачинките във въздуха. Наоколо се носеше сладкият аромат на запържено масло, цвърченето на мазнина; кухнята беше пълна с дим и музика.

На масата мама изпълни ритуала си по свиването на цигара от прозрачно листче хартия. Обичах да наблюдавам бързите й пръсти, проблясването на езика й, докато ближеше ръба, очите й, които се присвиваха по особен начин, когато кибритената клечка пламваше. Тя се облегна назад и дръпна от цигарата. Позволи ни да поръсим палачинките обилно със захар. Дори ни даде последната половинка лимон; беше го пазила в хладилника толкова дълго, че беше станал твърд като кокал. Мама пушеше, тананикаше и ни гледаше как ядем, а когато вдигнахме чиниите си, за да ги оближем, избухна в смях.

— Човек ще си помисли, че съм ви уморила от глад.

Повлякохме се с пълни стомаси по тясното стълбище. Мама ни последва, стовари се върху леглото ни с тежка въздишка. Опъна се между двете ни, разсеяно започна да ни гали по косите с отпуснати замечтани пръсти.

— Мисля — започна тя, внимателно захапвайки крайчеца на палеца си, — че ще загубя този нокът. Но ще ми поникне нов. Мек и гладък като варено яйце.

— Мамо — рече внезапно Изи и я прегърна през шията, — повече ми харесва, когато сме си само трите. Може ли винаги да бъде така?

— Разбира се — съгласи се мама с прозявка. — Само трите.

Котката скочи при нас, донесе със себе си аромата отвън — на люляк, трева и миша кръв. Изви опашка, наточи нокти в одеялото, замърка в одобрителен екстаз. Притиснахме се още по-плътно към мама; дъхът на Изи беше захарен. Бяхме забравили да си измием зъбите, а скритите ни под завивката крака бяха обагрени в зелени петна от тревата. Мама се надвеси над нас, прегърна ни силно.

— Лека нощ, мои момиченца със забавни лица. — Устните й докоснаха страната ми.

Миришеше на тютюн „Олд Холбърн“ и гланц за устни „Заскрежена череша“. Когато целуна Изи, наподоби целувките на филмовите звезди, залепи плътно устни, завъртя глава наляво–надясно, проточи „мммм“. Изи се въртеше под завивките, задавена от смях.

— И аз искам — помолих, нетърпелива да дойде и моят ред.

Не мога да си спомня кога са ме целували за последно. Не мога да си представя някой да го прави отново. Освен той. Понякога си позволявам да се потопя в тази стара мечта. Прокарвам пръст по устните си. Те са сухи, напукани. Но въпреки това движението на пръстите ме е довело до откритие — усещането за докосване на кожа до кожа пробягва през тялото ми. Връзката между нервните окончания все още е налице. Удоволствието от допира предизвиква притеснително пробождане в слабините ми. Проследявам формата на устните си отново и отново, дъхът върху пръстите ми е топъл и влажен, фокусирам се върху усещането, затворила очи за по-добра концентрация и за да се изолирам от отделението.

Когато ги отварям, старата жена от отсрещното легло се е надвесила над мен. Гледам я, оглупяла от шок, тялото ми се отдръпва, стяга се силно.

По-висока е, отколкото си мислех. С едър кокал и изправен гръб. Влачи система зад себе си. Куката стърчи от възлестата й ръка.

— Аз съм Джъстин Мортимър.

Примигвам.

— Виола.

Тя повтаря името ми, замислено въргаля звука из устата си.

Гласът й е невероятен, от онзи тип гласове, които са консервирани в желатиновото покритие на старите ленти в хранилищата на Би Би Си. Тя внезапно затваря очи и залита към металната стойка, на която виси системата. Дъхът ми спира, страхувам се, че жената ще падне и че стойката също ще се стовари с трясък след нея, а съдържанието на торбичката ще започне да се излива върху пода. Но старицата се съвзема.

— Извини ме. Все още съм малко слаба. — Поклаща глава. — Чакам синът ми да дойде да ме види. Ще доведе децата си… пет внучета.

Кожата й е сивкава, краката й треперят. Ще ми се да се върне в леглото си. Джъстин кашля дрезгаво. Протяга ръка напред и се хваща за шкафчето до главата ми, за да запази равновесие.

— Най-голямата е на тринайсет. Пандора. Такова умно момиче… А най-малкото е още бебе. — Усмихва се. — Момченце с кръгло лице, което ми напомня на Алек, покойния ми съпруг. — Потърква се по носа, лицето й се сбръчква. — Знаеш ли, забравих името на малкото… — Лицето й се изкривява и тя отново започва да кашля. — Аз съм една глупава старица.

Тревожно се оглеждам наоколо. Къде са сестрите, когато човек има нужда от тях?