Саския Сарджинсън - Близначките

Момичето е изненадано. Сгъва банкнотата в дланта си, скрива я в старото си палто с потайна бързина.

— Мерси — измърморва то. Синьото на очите му е от най-бледото, забелязва Изолта, приличат на парченца лед.

В болницата няма точно определени часове за свиждане. Сестрата на рецепцията й казва, че може да влезе. Наоколо се носи миризма на разварени зеленчуци. Виола е опряна на възглавниците си, в ръцете си държи книга, която не чете. Когато зърва Изолта, вдига вежди.

— Каква изненада — казва тя. — Защо не си на работа?

— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно. — Изолта сяда до леглото и кимва към таблата с чаша на шкафчето. — Обядва ли?

— Поех малко от специалната си напитка — гласът на Виола придобива отбранителна нотка, — от онова нещо, което се стича надолу по тръбата. Искаха да се опитам да я приема през устата.

— Става ли? — Изолта кръстосва крака, обляга се назад. Повече не трябва да говори за храна. Винаги казва погрешните неща.

— Изи, това е смес от мазнини и течности, в която са добавени някакви витамини. — Виола едва забележимо се усмихва. — Как мислиш?

— Схванах намека. — Изолта посяга към таблата. — Умирам от жажда. Може ли да открадна малко от водата ти?

Погледът на Виола е непоколебим.

— Какво не е наред?

Изолта поема голяма глътка от блудкавата вода и се мръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде стига — Виола болезнено се намества в леглото, обръща се на едната си страна, — нещо става.

— Уволниха ме. — Изпитва облекчение да го каже — Всъщност наричат го съкращение. Но ще ме заменят с друга. Някоя по-млада моя версия, която повече ще се доближава до вкуса на новата редакторка. Вече сигурно си е избрала човек.

— Могат ли да го направят?

— Така изглежда.

— Какво ще правиш?

— Не знам — свива рамене Изолта. — Наистина нямам ни най-малка представа. Предполагам, че ще си намеря друга работа.

— Защо не заминеш, защо не направиш нещо различно? От цяла вечност не си била щастлива.

Изолта е удивена. Отваря уста да възрази. До днес е имала страхотна работа; притежава собствен апартамент и приятелят й е красив и успял. Защо да не е щастлива?

— Но аз съм, бях… — започва да спори.

Виола отрицателно поклаща глава.

— Не и истински щастлива. Знаеш, че съм права. Никоя от двете ни не е била, нали? От много време.

Изолта упорито стисва устни. Но думите на Виола са проникнали през повърхността на нещата, разровили са стара тъма. Изолта забива поглед в пода, мръщи се.

— Ами не знам… — казва, — може и да е така.

Виола се мъчи да седне още по-изправена и Изолта посяга да й помогне, като придържа крехките й рамене и изтупва възглавницата зад гърба й.

— Мисля, че в известен смисъл това е нещо положително — съкращението. Тази работа не беше добра за теб. Направи те — не знам — някак твърда. — Виола я гледа откровено. — Мисли за случилото се като за нова възможност.

— Колко забавно — мрачно отвръща Изолта. — Същото каза и редакторката ми — бившата ми редакторка.

— Просто искам да кажа, че може би отново ще бъдеш себе си, Изи.

До леглото приближава дребна пълна сестра и поглежда в чашата на таблата. Вижда, че част от водата липсва, и ведро възкликва:

— Добро момиче. — Хваща китката на Виола в пухкавата си ръка. — Време е да си починеш. Сега само ще ти измеря пулса и кръвното. Сигурно сестра ти ще може да дойде по-късно?

Сестрата, със спокойно и гладко кукленско лице, хвърля многозначителен поглед към Изолта. Виола наистина изглежда уморена. Очите й са оградени от лилави сенки, устните й са безкръвни и напукани. Тръбичката е все така на мястото си подобно на прозрачна вена, пропълзяла по повърхността на кожата й.

Откъм улицата се разнася вой на линейка, приглушен от затворения прозорец. Изолта се сеща за бездомното момиче, тежко отпуснато върху картона. Изпитва нужда да прегърне Виола — да я прегърне силно и да притисне лицето си към лицето на своята близначка, да разпръсне топлината си из студеното синьо езеро, в каквото се е превърнало тялото на Виола. Докосва дланта й. Кожата й е тънка като пергамент. Кокалчетата, които напират отдолу, са твърде големи. Изправя се.

— Ще се видим утре.

Виола кимва, главата й тежи на тънкия врат. Изтощено се отпуска обратно в леглото. Сестрата вече държи ръката й, увива я в черно, пръстите й са заети с малка помпичка.

Изолта броди из празните стаи в апартамента си, светва всички лампи. Рядко се свърта у дома — поне не сама и никога през деня. Когато се нанесе тук, беше много развълнувана, прекарваше всичките си почивни дни в обикаляне из пазарите, ровеше из евтините магазини с надеждата да намери интересни мебели или картини. Сега прекарва по-голямата част от времето си у Бен. Нейният апартамент мирише на необитаемо жилище. Една отворена книга, оставена със страниците надолу върху дивана, лежи в това положение дни наред. Напомня й за мъртва птица с разперени навън безжизнени криле. Кактусът гние; обляга се на една страна, покафенял, подобно на пияница. Изолта потръпва. Чуди се дали не хваща грип. Мускулите на рамената я болят.