Саския Сарджинсън - Близначките

Викаха ни „близначета“. „Мръсни хипита“. „Необразовани“. „Ненормални“. Беше ни писнало да сме черните овце и останалите да шушукат зад гърба ни и да обсъждат жлъчно несресаните ни коси, странните ни обувки и ушитите ни на ръка рокли. Мама не беше майстор на правите шевове. Предпочиташе най-лесните кройки — без набори, без ръкави, без яки — и изработваше всичко от утилитарно памучно каре или — по-лошо — разпаряше своите дрехи и така се оказвахме в принтирано кадифе и бродиран тензух. Мама ни харесваше с тъмносини чорапи до коленете и най-вече — с голи крака. Всички останали момичета имаха клоширани поли със завързани на панделка колани. Носеха къси чорапки с дантелки по краищата.

Джон и Майкъл, изглежда, бяха развили внезапна страст към ученето или бяха болни, защото не ги бяхме виждали цяла седмица. Дори не се бяха отбивали вечер. Пропуснаха да видят превръзката ми — бях разочарована. Надявах се да ги впечатля със свирепия си като на Черната брада вид и с налятия ми с кръв ирис. Двете с Изи копнеехме за тяхната компания. Имахме план да си направим бърлога в гората, както и силно желание да нахлуем незаконно във фермата на Малет. Когато свършихме училище, решихме да не се прибираме директно у дома, а да минем през тях.

— Може отново да ни почерпят със сандвичи с пържени картофи? — с надежда рече Изи.

Пътят по тясното виещо се шосе беше дълъг. По външния ръб на асфалта се беше наслоила гъста кал. От двете ни страни под стръмен ъгъл се издигаха ивици трева и се спускаха надолу, за да се срещнат с опърпани плетове от глог. Все едно бяхме в лабиринт. Копривата беше избуяла висока, оплиташе се в дивия керевиз, протягаше тънки зелени стъбла към небето. Всеки път, когато минаваше трактор или кола, трябваше бързо да се отдръпваме към края на шосето, като с подскоци се опитвахме да избегнем жестоката коприва. Подминахме два мъртви заека с премазани глави. На кръстовището се натъкнахме на разкъсана на парчета врана. Черните пера от крилата й лежаха разпръснати из прахта, крехките й кости бяха нахвърляни подобно на дребни дражета по земята. Наведох се и скрих една костица в джоба си. Тъничък продълговат предмет, гладък под пръстите ми. Когато минавахме покрай портите на фермите, кучетата залайваха. При вида на познатата редица къщи засилихме ход с мисълта за чай и присвяткащ телевизор.

Но при увисналата на пантите порта забавихме крачка, провлачихме крака, давайки си внезапно сметка за факта, че не сме поканени. Къщата изглеждаше запустяла. Мръсните прозорци отразяваха размазано облаците и небето.

— Да заобиколим отзад — предложи Изи, като си мислеше, също като мен, за пълничката усмихната майка на момчетата. Представяхме си, че винаги ще е в кухнята. Беше ни посрещнала топло, беше ни казала да й викаме Линда.

Кухненската врата зееше отворена, но когато надникнахме вътре, установихме, че стаята е празна. Никаква Линда с олющен лак, заобиколена от облаци цигарен дим. Никаква Джуди с дъвка между зъбите. Влязохме предпазливо. Малкото пространство беше задръстено. На стените бяха опрени въдици, на постелката пред вратата бяха струпани ботуши. Разнасяше се лека миризма на горещо олио и прегорял хляб, сякаш някой току-що беше привършил със закуската си. Нервно приближихме към масата. Стомахът ми се свиваше от лоши предчувствия и когато Изи внезапно ме сграбчи за ръката, нададох лек вик.

— Не мърдай — изсъска ми тя и наклони глава. — Виж!

Погледнах надолу и замръзнах на мястото си. В стаята се беше промъкнало дълго същество със заострена муцуна, треперещи ноздри и опашка, която се мяташе наляво–надясно. Когато ни чу или подуши, животното приклекна на задните си крака, а проблясващите му червени очи ни измериха съсредоточено. Устата му се отвори, разкривайки ред остри дребни зъби.

— Какво е това? — прошепна Изи.

— Не знам. Не мърдай. — Бях забелязала извитите нокти на създанието.

Отгоре се разнесе звук от стъпки, вик и трополенето на стъпала по стълбището. Джон влетя в стаята. Животното хукна през кухненския под, мускулите му се движеха под бялата козина.

— Затворете вратата! — извика Джон.

Но беше прекалено късно. Животното се беше стрелнало през двора, беше се промушило под оградата и бе погълнато от високата трева.

— По дяволите! — плесна се Джон по челото, а с другата си ръка силно удари по масата. — По дяволите! По дяволите!

— Какво има?

— Поровете на татко. Оставих резето вдигнато — намръщи се той. — Избягаха. Всичките. Мили Боже!