Саския Сарджинсън - Близначките

— Може ли да ми отделиш малко време? — подвиква Сам с неизменната цигара в ръка от другия край на стаята.

Повежда Изолта към конферентната зала — единственото място, отделено от отвореното офис пространство — и тя я следва раздразнена, изпълнена с мисли за нещата, през които ще трябва да премине.

Сам е избрала стол, който е по-голям и по-висок от ниския мек стол, предназначен за нея. Изолта се опитва да потъне грациозно в него, но коленете й стигат до брадичката и тя няма представа как ще се надигне отново. Сам кръстосва крака и събира длани, сякаш се подготвя за молитва. Изолта забелязва, че ноктите й са къси и някак мъжки, пръстите — натежали от груби сребърни пръстени. Цигарата догаря в пепелника, димът се вие нагоре с остра миризма.

— Както знаеш — казва Сам на Изолта, — имам нова визия за списанието и промяната е наложителна. Възложиха ми задача да издигна списанието на ново ниво. — Тя се намръщва. — Наистина трябва да направим така, че да го забележат, да стимулираме читателите, да привлечем нови рекламодатели. Това е тежка задача и, честно казано, изисква жертви. — Обляга се назад и въздъхва. — Онова, което казвам, е, че за теб е време да продължиш напред, Изолта. Трябва да си вземеш почивка, да навлезеш в следващата фаза от кариерата си.

Следващата фаза от кариерата й? Отнема й няколко секунди, докато схване.

— Уволняваш ли ме?

— Не. — Сам й се усмихва изкуствено. — Не, разбира се. Предлагаме ти да те съкратим. Ще има финансова компенсация. Приеми го като шанс за ново, по-добро начало.

Изолта поглежда към чашата с кафе пред себе си. На повърхността се е образувал тънък филм, нагърчен и блед като мръсна пяна.

— А ако не пожелая да се възползвам от този шанс?

— Ще откриеш, че пред теб не съществува подобна възможност.

Колко умна е Сам, когато се наложи да се изразява с нищо незначещи думи. Изолта е почти впечатлена. Тя става и осъзнава, че е беззащитна. Някъде от скования й мозък се надигат думи на възражение, оформят изречения на протест и самосъжаление. Тя беззвучно отваря и затваря уста. „Не може да е редно“, мисли си. Не могат да я съкратят, ако се канят да й намерят заместник. Нали така? Тя преглъща и сяда, изправя гръб още малко, търси да съхрани някакви остатъци от достойнство.

— Аз, разбира се, ще трябва да поговоря с адвоката си.

— Разбира се — съгласява се със сладък гласец Сам.

Чуди се дали не е изпаднала в шок. Усеща, че се носи в безвъздушно пространство. Списанието винаги е било нещо повече от работно място за нея — въплъщавало е нейната идентичност, нейния дом. Работила е за него цели пет години. Пръстите й се движат автоматично, летят над бюрото й, хващат едно зелено шишенце с парфюм, на етикета на което пише „Отрова“, кожения й бележник, визитника. Вдига един загадъчен мраморен сфинкс, достатъчно малък, за да се побере върху дланта й, донесен от фотосесия в Египет. Какво друго й принадлежи наистина? Какво друго иска? Поглежда към снимките и картичките, забодени за дъската — всичките тези изпълнени с надежда модели и жизнерадостни рекламни стратегии. Сваля снимката на коня, пъха я в чантата си.

Луси седи зад бюрото си. Плаче.

— Всичко ще е наред — ведро я успокоява Изолта. — Всичко ще е наред, Луси. Ще се оправя. А и ти все още имаш работата си. Сам няма да се освободи от теб.

Тя облича якето си, премята чанта през рамо, за последен път се оглежда наоколо и излиза с високо вдигната глава. Откъм бюрото на помощник-редакторите долита тих, шокиран шепот. Изолта има усещането, че новината се разнася зад гърба й със скоростта на горски пожар: ярките всепоглъщащи пламъци на клюката.

Беше толкова наивна. Да не заподозре нищичко! Стиви й беше намекнал за подобна вероятност. Но въпреки това тя не се беше досетила. Дори когато Сам я повика в залата за срещи, дори когато й предложи кафе, дори когато започна малката си реч. „Толкова за лоялността“, мисли си Изолта. В края на краищата тя беше само една дребна риба.

Дневната светлина на улицата е шокиращо ярка. Изолта поема дълбоки глътки от мръсния въздух. Дезориентирана е. Оглежда се наляво–надясно, няма представа в коя посока да поеме. В пожарната отсреща започва да вие сирена. През двойната врата на улицата излиза голяма червена кола с мигащи светлини и пищяща сирена и поема към Пикадили Съркъс.

До стената на един театър се е сгушило бездомно момиче; седи върху парче картон, гледа вяло към пожарната кола. Изолта отива при бездомницата и рови в портмонето си за дребни монети. Момичето с надежда поглежда нагоре и Изолта впива поглед в лицето му: предполага, че е тийнейджърка; под очите й се виждат синини, кожата й е подпухнала, матовата й коса е залепнала за малкия череп подобно на туфи плевели. Пръстите на Изолта ровят в портмонето; тя зарязва монетите, изважда банкнота от пет паунда.