Саския Сарджинсън - Близначките

Когато стъпихме на покрива, соленият вятър духна в лицата ни. Отворихме уста от облекчение. Каменният под с прораснали сред пукнатините плевели беше обграден от висока стена. Момчетата ни извикаха и ние се покатерихме горе. Земята се ширеше в краката ни, виждахме всичко в радиус от няколко мили — от полетата и блатата до църковната кула зад дърветата. Забелязах някой да върви покрай дърветата — слаба като пръчка черна фигура.

— О! — Изи забрави да се преструва, че не й пука; беше ухилена до уши и погледът й не се откъсваше от гледката. Върху страните й пламтяха две червени петна.

По средата на полето се виждаха три бели лебеда, единият тъкмо разперваше криле. От другата страна се издигаше дигата, зад нея — кафявата морска вода, тъмнееща под сенките на облаците. Там, където вълните улавяха светлината на умиращото слънце, гребените им проблясваха. Стомахът ми се преобърна, като видях къде сме се качили, но в същото време изпитах копнеж да се надвеся навън и да прегърна извития небесен купол.

— Това е нашето място — каза ни Джон и се наведе под опасен ъгъл. — Тук никога не идват хора. Никой не може да се докопа до нас. Издърпах въжето нагоре. А то е единственият начин да се влезе вътре.

— Тук са били топовете, когато са използвали кулата като крепост. — Майкъл потупа солидната стена. — Два броя.

Той опря въображаема пушка до лицето си, притвори едното си око, сякаш се прицелва, и се престори, че стреля.

— Отнесете си го, жабарски копелета!

На хоризонта се виждаше кораб, мъничък като модел на количка в извивката на дланта ми. Над главите ни кръжаха и се спускаха чайки. Джон донесе наръч изхвърлени от морето дървени отломки от запаса им долу и Майкъл приклекна, за да запали кибритена клечка. Дървото беше сухо и веднага пламна. Седнахме край сините пламъци, загледани в разпадащите се клонки, наблюдавахме как променят цвета си и преминават от разтопено златно в пепелно бяло. От време на време някое въгленче подскачаше и падаше в краката ни. Но огънят беше алчен, а дърветата бяха свършили. Пламъците замряха и угаснаха сами, почернелите скелети на извитите вейки бавно се разпадаха. Потръпнах, осъзнавайки колко студено беше станало. Изи прехапа устни и погледна със съжаление към сивото небе.

— Предполагам, че е по-добре да си тръгваме.

Майкъл и Джон ни спуснаха надолу по въжето. Когато застанахме в основата на кулата и вдигнахме глави нагоре, успяхме да видим единствено части от лицата им, далечни и сякаш останали без тела — изведнъж беше станало невъзможно да се каже кой кой е.

Отне ни часове да стигнем до дома. На Изи й излезе мазол. Седна на земята и смъкна чорапа си, за да открие прясното сълзящо петно на петата си. Опитахме се да подплатим обувката й с листа от лапад и тя закуцука до мен с мрачно лице. Стъмваше се. Колебливо вървяхме на лунната светлина, като се спъвахме в дупки и камъни. Когато стигнахме до шосето, трябваше да отскачаме към края му, за да избягваме минаващите коли. Вече не ни беше грижа за парещата коприва, присвивахме очи срещу блясъка на фаровете. Веднъж чухме подвикването на високи мъжки гласове, докато една кола профуча с бясна скорост край нас.

Щом стигнахме до горската пътека, малко се пооживихме при мисълта за вечерята.

— Смяташ ли, че често стоят там? — замислено попита Изолта. — Те нямат върху какво да спят там, нито какво да ядат, нито нищо.

Представих си близнаците, сгушени един до друг, разтреперани в тъмното, разнасящия се покрай тях плясък на криле на гарвани и чайки. Плясъкът на морето и въздишките на вятъра. Сигурно много ги беше страх да се приберат у дома. Но не си спомням да разговаряхме по този въпрос. По някакъв начин признанието, че момчетата се страхуват, ни изглеждаше като предателство.

Когато видяхме нашата къща, изпитахме облекчение. Прозорецът светеше. Домът ни изглеждаше мъничък, приличаше на илюстрация от вълшебна приказка. Дърветата с големи корони почти я поглъщаха. Майка ни ни чакаше. Веднага разбрахме, че е пила. Докато се изправяше, залитна, ръката й се плъзна от ръба на масата. Стояхме с отворени уста, докато тя замахваше назад. Шамарът улучи мен. Усетих отпечатъка на всеки пръст по кожата си. Главата ми забуча, ухото ми зазвъня. От устата ми се откъсна звук, нещо средно между възклицание и ръмжене. Изи ме хвана за ръката.

— Къде бяхте, по дяволите? — Гласът на мама звучеше задавено. Дъхът й смърдеше. — Имате ли някаква представа…

Зарида и се обърна настрани, опитвайки се да запали цигара, но ръката й трепереше твърде много. Изпусна кибрита и притисна длан към устата си, сякаш щеше да повърне. Пред очите й падна кичур неизмита рошава коса. Тя завъртя глава наляво-надясно. И продължи да я върти.