Саския Сарджинсън - Близначките

Веднага щом беше подписала договора за светлия и просторен апартамент на третия етаж, беше поканила Виола да се премести при нея. Новото й жилище се намира в една викторианска сграда в Батърси, близо до парка, с изглед към квадратна градинка. Как би могла Виола да не го предпочете пред мръсния коптор с изрисувани с графити стени?

— Направиха ме моден редактор. Сега вече печеля добри пари — беше обяснила тя, опитвайки се да прикрие гордостта в гласа си. Когато Виола й отказа, беше добавила бързо: — Можеш да ми плащаш малко наем, ако така ще се чувстваш по-добре.

Виола беше поклатила глава. Косата й беше пораснала обратно още преди години и сестра й я носеше на рошава черта, падаща върху лицето й.

— Моето място ми харесва — упорито беше повторила тя. — Всички са наистина приятелски настроени един към друг. Там се чувствам у дома си. Предполагам, че всичките са отрепки. Също като мен.

— Ти не си отрепка. — Изолта беше прехапала устни в гневно раздразнение. Сестра й продължаваше да играе ролята на жертва. Сякаш й харесваше да се проваля. Вече не бяха тийнейджърки. Бяха навършили двайсет и четири години. Възрастта, в която се очаква да оформяш живота си, да мислиш за бъдещето си. А Виола стоеше срещу нея, опряла пръст върху бутона за самоунищожение. Пънкарската й фаза може и да беше отминала, но анорексията беше друго нейно проявление: при това смъртоносно. Беше неловко да я гледа човек — даже страшно. Беше напуснала колежа и си изкарваше хляба като модел на художници и с работа към една благотворителна организация, подпомагаща бездомници. Винаги когато Изолта се опитваше да подхвърли, че Виола трябва да се опита да се върне към ученето или да се замисли за истинска кариера, сестра й я гледаше с празен поглед, сякаш й беше невъзможно да схване самата идея, камо ли да се заеме с осъществяването й.

Всеки вторник вечер мама посещаваше часове по дървообработка в местния технически колеж. Търчеше да се приготвя за излизане, докато ние закусвахме в късния следобед. Този вторник си бяхме направили пикник върху едно одеяло в дневната: твърдо сварени яйца, сирене и препечени филийки, намазани с мармайт 4 4 Екстракт от мая, лепкава тъмнокафява паста със силен аромат и солен вкус, наподобяваща соевия сос. — Бел.ред. . Гледахме как майка ни буквално се навира в огледалото на стената и размазва тъмен гланц по устните си, изгребвайки малки количества с цвят „Заскрежена череша“ от едно бурканче.

Сложи си каска, която притисна лицето й от двете му страни и го промени. През пластмасовия визьор ни гледаше една различна мама. Вече не беше красивата ни майка с нордически тен и тънки кости, а жена с бузи на хамстер и злобен поглед. Жена, която беше убила козле-сукалче и държеше изсушената му кожа като килимче върху пода в спалнята си.

— Така, аз тръгвам. — Мама застана на прага в грубите си дочени панталони и синята си тензухена риза. — Не вършете глупости, докато ме няма. И си напишете домашните.

Защо си правеше труда да ни го казва? Никога не проверяваше дали имаме някакви домашни, нито пък поглеждаше онова, което бяхме направили. Мисля, че изричането на тази заръка я караше да се чувства по-добре. Беше нещо като изречение, което носеше късмет. Амулет, с помощта на който всичко щеше да е наред. Разбирах я. Двете с Изолта имахме много тайни изрази и думи, заредени с магия. Съчинявахме заклинания. Изи дори измисли някакви чуждестранни звуци, за които твърдеше, че имат определено значение. Тези странни думи имаха сила — можеха да отблъскват злото. Произнасяхме ги на глас, за да осъществим най-съкровените си желания. Изолта и аз искахме да бъдем:

1. Невидими като вятъра.

2. Способни да летим.

3. Бързи и безшумни като пумите.

Това беше списъкът, който бяхме съчинили, седнали на пода в спалнята. Прекарвахме много време в записването на желания и задраскването им. Не искахме да бъдем прекалено алчни. И сега виждам как клечим над листа хартия и как Изи смуче върха на химикалката, докато съставяхме списъка.

Априлската вечер се захлаждаше, от тревата се надигаше лека мъгла. Веспата на мама изчезна по пътя, като подскачаше над дупките и набираше скорост нагоре по хълма. Погледнах към сестра си. Слънцето щеше да залезе някъде към седем и половина. Трябваше да се приготвим.

Раклата с тоалетите ни за преобличане беше натъпкана с влажни дрехи. Пръстите ни заровиха из старите боклуци на мама: дълги поли на цветя, плетени на една кука елеци и дантелени блузи. Свалих си ризата и потника. Изолта изгледа двете едва забележими, подобни на ухапвания от пчели, издатини върху ребрата ми. Двете се развивахме бавно. Искахме сутиени повече от всичко на този свят. Момичетата в училище носеха. Когато попитахме мама дали може да ни вземе и на нас, тя се засмя, обгърна с шепи гърдите си и безгрижно ги стисна.