Саския Сарджинсън - Близначките

— И какво точно работи баща ти, Изолта? Не мисля, че някога си ни казвала. — Изолта отвръща веднага, без да допуска никаква пауза:

— Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа.

Гледа към Анита, наблюдава за дори най-лекото изчервяване на страните й, за най-дребното нервно преглъщане. Това е отговор, който заключва всяко следващо подхващане на темата. Бен вдига вежди, но не казва нищо, пъха лъжичка трайфъл 3 3 Много популярен английски сладкиш. — Бел.ред. в устата си.

По-късно, в колата, подхвърля:

— Знам, че не искаш да обясняваш на хората какво точно се е случило с майка ти. Много е лично. Само искам да си наясно, че за мен няма никакво значение какво казваш на родителите ми. Нямам нужда от тяхното одобрение, за да знам какво изпитвам към теб.

Обръща се и я поглежда над очилата си, марка „Рейбан“.

— Не трябва да се срамуваш от миналото си, нали знаеш? От това, че си незаконородена — от всичките тези глупости. Това вече не се приема зле от хората. Ти си дете на любовта. И какво от това? Не е голяма работа.

— Чуй се само! — отвръща Изолта. — Много добре прикриваш фамилния си акцент, когато ти отърва, нали?

— Това е друго — вдига рамене той и превключва скоростта, докато забавят на едно кръстовище — и ми върши работа за бизнеса. На всичките онези възпитани модни редактори им харесва малко грубост в акцента.

— Така е. — Изолта поглежда навън през прозореца на колата, проследява как неравните улици от червени тухли и опасни завои сменят хълмовете на Кент.

— И гледай към пътя, идиот. Не към мен — добавя тя неубедително. Защото в съзнанието й звучи гласът на Алис, който високо я пита: „И защо още го обичат всички онези възпитани редакторки? Какво още прави, за да им достави удоволствие?“ „Той се пошегува, приисква й се да отвърне на гласа. — Това беше ирония. Аз най-добре го познавам.“ Но се чувства куха отвътре, а после нещо сякаш се отприщва и гласът на Алис не иска да млъкне.

Изолта се смъква надолу в седалката, опитва се да не слуша, знаейки, че любовта се спъва и пречупва в загубата на доверие: именно недоверието е началото на края.

— Ти си едно от онези момичета, нали?

Питър се е проснал върху леглото й, мачка старинната копринена покривка, която Изолта е открила на пазара в Портобело миналия уикенд. Пронизва я леко раздразнение. Съжалява за импулса си отпреди две седмици да го покани да се качи на кафе. Питър имаше едно от онези лъскави лица от рекламите, с намачкани предници на панталоните и неизменната бърза кола. Беше си помислила, че в най-добрия случай авантюрата им ще продължи не повече от две срещи. Но той не спря да й се обажда всеки ден и настоятелно да й задава въпроси, да гадае що за човек е, да се опитва да разбере как работи механизмът й. Всичката тази натрапчива интимност я кара да потръпва; в момента единственото, което иска, е да се наслаждава на лукса на новия си апартамент сама.

— Какво искаш да кажеш? — обляга се на рамката на вратата тя; няма желание да се върне при него в леглото. Ще й се Питър да си тръгне.

— Нали се сещаш, енигматичните. — Подсмихва се, доволен от анализа си. Тя забива поглед в неестествено гладките му гърди. — Харесва ти въртиш мъжете около пръста си, да ги караш да кръжат около теб. Но не допускаш никого по-близо, нали?

Тя преглъща, поглежда настрани. „Нужно е много повече от канонада нахални въпроси, за да се спечели нечие доверие“, мисли си тя. Но не го изрича на глас, защото думите му са накарали кръвта й да кипне във вените и тя се страхува от онова, което гласът й ще издаде.

Изчаква един момент.

— Малко е късно за терапевтична сесия. — Тонът й е равен и хладен. Загръща халата около раменете си. — Всъщност, като споменах „късно“, се сещам, че трябва да поработя. Върху една статия за утре — многозначителен поглед към пишещата машина върху малкото бюро пред прозореца.

— Ясно. — Питър бавно се изправя, протяга се. — Поработи, принцесо. Ще те оставя на мира.

Тя чака зад входната врата, заслушана в отекващите му по стъпалата стъпки. Притиска силно длани към очите си, зад клепачите й избухват червени и зелени искри. Залива я чувство на празнота; поразена е от това колко самотна се чувства. Но е по-добре да е самотна, да изпитва самота от най-чист вид, също като на плаж по здрач, с грачещи над главата чайки, отколкото да затъва в обърканата самота на една неискрена връзка.

Няма да види Питър отново. Единственият човек, с когото иска да бъде сега, е Виола. Но Виола е в бърлогата си в Брикстън, в онази ужасна опърпана влажна стая. Изолта я е посещавала само веднъж и тогава сестра й, й беше представила някакъв висок кльощав мъж, облечен в къса рокля, и едно сериозно момче с мръсно кече коса, което се опита да я въвлече в разговор за злините на капитализма и лова.