Саския Сарджинсън - Близначките

— Поне не го докопа Черния демон — казах аз, притискайки длан към корема си, за да приспя глада.

— Но ако го беше докопал — отвърна Изи, — сега мама нямаше да е убийца.

Щом се сетихме за Черния демон, усетихме движение на лапи по нападалите борови иглички. Тихото му пъхтене. Представях си го като кръстоска между пантера и елзасец. С източени крайници и мускули, играещи под черна като катран козина. Очите му сигурно щяха да са като сяра, съскащо отровно жълто. Очи на дух.

Здрачът се спусна студен над нас и полепна по кожата ни. Очертанията на предметите се размазаха и затрептяха. Дърветата, небето и тревата засияха с млечно сияние и изгубиха яснотата на силуетите си. Дори Изи, намираща се на сантиметри от лицето ми, започна да се размазва и избледнява. Празнотата ни поглъщаше. Имах усещането, че светът е пропаднал. Представих си, че дърветата са се изтръгнали от корен и са полетели с плъзгане по мъха, оставяйки следа с клоните си, а папратта шумоли под тях. Наоколо чух шепота на диви създания. Знаех, че Изолта също осъзнава липсата на всичко. Мълчахме. Почувствах как сестра ми взема ръката ми в своята и се вкопчих в топлината на кожата й, във формата, която костите приемаха под плътта й. Пръсти, които познавах така добре, както своите. Фактът, че съществува, ме поддържаше. Присвих очи и различих формата на дънерите, очертанията на листата папрат, силуета на Изолта. Светът нахлуваше обратно при нас.

Мама излезе в нощта и започна да вика силно, като се препъваше из градината. Беше пияна.

— Момичета, прибирайте се вътре! Стига вече! Влизайте!

Аби и Люк се присъединиха към нея.

— Изолта! Виола!

Имената ни кънтяха из гората, летяха към небето. Чувахме ги как се заплитат в клоните и падат върху пръста, заглушени и мъртви като простреляни птици.

— Вижте, за бога — писна ми вече! — Гласът на мама изтъня в писклив вой. — Мислите ли, че на мен ми хареса да ям от проклетото животно? Но трябваше да се направи.

Чухме как Аби майчински я успокоява:

— Добре, Роуз, скъпа, нека ги оставим. Няма да ги намерим. Може да са навсякъде. Ще се приберат, когато са готови.

Скрити в папратта, обгърнати в тъмнина, ние наблюдавахме как Аби се притиска към майка ни и я отвежда обратно към къщата. Очертанията на жените, свързани чрез сенките, наподобяваха чудовищен звяр. Чух гневните заваляни протести на майка ни. Гората ни притискаше в гърбовете.

Преглътнах.

— Хайде — казах тихо.

Изи поклати глава.

— Няма да вляза вътре. — Тя отново седна. — Тя го уби. Изяде го.

— Моля те — рекох. Осветените прозорци на кухнята пулсираха с онова чувство за сигурност, внушавано от света на хората. Гледах ги с копнеж, обзе ме импулса да хукна към тях през влажната трева. — Моля те, Изи.

Лицето й се беше превърнало в синкаво, просветващо в тъмното петно. За един ужасен миг се зачудих дали анонимното нещо не е тя. Вероятно беше дух. Може би Изи — истинската Изи — беше обладана от Черния демон. Може би я беше съборил и беше хукнал, повличайки я след себе си. Тогава тя проговори:

— Върви. Върви де. Тичай вътре, при мама. Бъди предателка.

Тези типични за Изи думи ме изпълниха с облекчение. Зад това усещане се преплитаха и разкъсваха други чувства: гняв от егоизма на сестра ми, съжаление към майка ми. Отворих уста да възразя, но думите замряха на езика ми. Изи беше права. Дори да грешеше, нямаше значение. Тежко въздъхнах и обърнах гръб на къщата. Стиснах студените си пръсти, пъхнах ги в джобовете си и се отпуснах на земята. Седнах, опряла глава на свитите си колене, стараех се да се смаля. Изи се намести по-близо до мен. Не говорехме. След няколко минути се отпуснах върху извивката на рамото й и там, където телата ни се свързваха, разцъфна топлина.

Изолта се беше запознала с Бен на едно страхотно парти в Нотинг Хил. Тяхната обща приятелка Алис ги беше сложила да седнат един до друг. Имаше светлина на свещи, изобилие от алкохол и кокаин. От грамофона се разнасяше гласът на Шаде. Между отделните блюда десетимата гости играеха игри. Играта с познаването на имена се състоеше в това да се напишат имената на звезди или исторически и литературни персонажи върху малки листчета, да се сгънат и да се пуснат в една шапка. После всеки изваждаше случайно име от шапката, залепяше го на челото си и задаваше въпроси на останалите, за да познае за възможно най-кратко време кой герой представлява.

— Мъртъв ли съм? — попита мъжът вдясно на Изолта. Изолта погледна към името върху челото му. „Бог“.