Саския Сарджинсън - Близначките

Изолта подскача. Сам я гледа с присвити очи, между пръстите й гори цигара.

— Почти — лъже Изолта. — Ще го оставя на бюрото ти.

— Между другото — небрежно подхвърля Сам, обгърната от облак цигарен дим, — някой спомена, че сестра ти била анорексичка. Знаеш, че отразяваме тази тема. Да кажа ли на дописничката ни да се свърже с теб? Може да й потрябват някакви мнения.

Дъхът на Изолта секва. Дробовете й се изпълват с дим. Мисли си, че се задушава. Ще й се да отвърне: „Знаеш ли какво поиска от мен току-що? Разбираш ли, че сестра ми се самоубива?“ Тя се потърква по носа.

Изолта вижда Джейсън, артистичния директор, на отсрещното бюро — разглежда снимките, които тя и Бен бяха направили онзи ден. Дрехи шумолят и плуват в брилянтни цветове. Русото момиче се обръща и навежда, кожа и кости върху хартиения фон.

— Добре — кимва Изолта. — Да, предполагам.

Снимката на коня лежи върху статията й. Тя я взема и я забожда обратно върху дъската, сяда и пъхва нов лист в пишещата машина. Напечатва три реда, после спира, зареяла поглед в пространството. Не може да отговори на обаждането. Няма да говори с дописничката. Трябваше да откаже.

Изолта знае как ще изглежда материалът за анорексията. Ще има реални снимки на момичета: шокиращи черно-бели образи с крещящо червен надпис отгоре. Ще има ребра, изпъкнали хълбоци, изпити като черепи лица, направили гримаса за пред камерата.

Преди години хората можеха да прочетат във вестниците за Изолта, Виола и Роуз. Историята им се обсъждаше на закуска; приписваше се вина, вземаха се страни. Изолта се чуди колко ли хора са яли риба с пържени картофи върху тяхната история, колко са лъскали обувките си на гърба й.

Историята се разнищваше в продължение на седмици. В началото беше по всички първи страници, но постепенно хвана мухъл и се оттегли по-назад. Коментираха я и във вечерните новини; но телевизионните канали скоро я зарязаха, за да се прехвърлят на по-нови престъпления и по-свежи трагедии. Изчезна напълно, когато излезе новината, че в чилийската самолетна катастрофа има оцелели, и изтощените им изпити лица се появиха на първа страница.

Роуз проспа целия ден, като някой болник, устата й зееше отворена. Край леглото се търкаляха празна бутилка и кутийка сънотворни. Изолта беше започнала да брои таблетките и да крие допълнителните опаковки. Виола беше изпаднала в летаргия, с отвесни гънки покрай устата, с очи, втренчени в пространството. Вече беше почнала да побутва храната си из чинията, да не яде почти нищо. Но Изолта продължи както преди: ставаше сутрин, дишаше и издишваше, готвеше, ядеше, хранеше котката. Все още имаше планове и амбиции. Не искаше да търси забрава в дъното на бутилката или да спре да живее. Това правеше ли я лош човек? Правеше ли я безсърдечна?

Издърпва листа от пишещата машина със скърцащ звук и го смачква на топка, която запраща към кошчето. Пропуска и боклукът пада върху зеления мокет.

— Хей — Джейсън се навежда и го вдига, — нямаш шансове за олимпийския отбор.

Изолта накланя глава, усмихва се пресилено.

— Нямам.

— Просто хвърли един поглед на снимките. — Джейсън приближава до бюрото й. — Добри са.

Той кимва по посока на Сам.

— Не й обръщай внимание. Просто се опитва да остави следа.

Изолта изкривява лице.

— Като че ли не ме харесва.

Слага нов лист в машината и набира номера, който Бен й е оставил за спешни случаи. Просто има нужда да чуе гласа му за няколко секунди. Той ще й помогне да запази равновесие. Мисли си за снощната му реакция. Беше изплувала от кошмара в неговите ръце, все още със солена вода в устата, с майка си, изплъзваща се между пръстите й. Сънят беше отпушил скръбта в нея, бе изтеглил нежелани чувства на повърхността подобно на гниещи боклуци при наводнение. Никога преди не беше говорила на някого за майка си. Струваше й се невъзможно да изговори думите на глас. Отново копнее за това усещане на близост, на доверие. Нуждае се от него сега.

Телефонът звъни. Спомня си, че Бен работи по рекламна кампания. Извън града, в някакво имение. Слушалката вдига друг човек, после се възцарява продължително мълчание, през което се чува празно пукане, преди гласът на Бен да долети по линията. Шум в далечината. Моментът не е подходящ.

— Какво има, Изи? Извинявай. — Приглушено тупване, сякаш е изпуснал нещо. — Не успях да чуя добре. Какво искаше?

Някакво момиче го пита нещо. Изолта не може да различи думите, долавя само тона на гласа й. Бен сигурно е извърнал глава встрани от слушалката или я е закрил с длан. Едва чува отговора му. После гласът му отново се връща, звучи задъхано.