Саския Сарджинсън - Близначките

— Какво има, Изи? — нежно пита той, гласът му е дрезгав от съня и виното. — Не е заради това, че си легнах късно, нали?

Тя измърморва нещо, поклаща глава.

— Кошмар? — Бен непохватно я гали по косата, пръстите му се оплитат в косата й. — И преди си ги имала. Искаш ли да ми кажеш?

Изолта преглъща, облизва пресъхналите си устни. Чувства се изтощена. Сега си спомня. Стиви беше тук. Бен си легна до нея много по-късно, горещата му ръка се отпусна върху бедрото й.

— Съжалявам за снощи — казва засрамено той в тишината. — Пих твърде много. Бях силно развълнуван заради снимките. Мисля, че ще ми дадат да направя корица с тях… но не трябваше да оставам до късно с него. Това трябваше да е нашата вечер. Съжалявам.

— Сънувах често повтарящ се сън… за майка ми — казва внезапно тя. — Не мога да се отърва от него.

Бен мълчи; усеща, че я чака да продължи. Отпуска глава върху гърдите му, кожата му е топла, леко лепкава; чува ударите на сърцето му под ухото си, къркоренето на течност в стомаха му. Вероятно заради утехата, предлагана от тъмнината, а може би заради умората или дори заради измамното чувство на сигурност, което се беше прокрадвало у нея през последните няколко седмици, Изолта започва да говори.

— Тя се самоуби. — Очите й са затворени, ухото й е притиснато към гърдите му. — Удави се в морето. През една късна вечер. Беше пияна, но не беше случаен инцидент. Намериха камъни в джобовете й.

Чува как сърцето му ускорява ритъма си до глухо кънтене.

— Боже! — Гласът му пресеква от шока. — Кога?

— Бяхме на дванайсет.

Бен преглъща, разнася се бавно пукане — отварянето и затварянето на гърлото му.

— Скъпа, много съжалявам. — Той я погалва по гърба. Продължително, равномерно галене. — Нищо чудно, че плачеш насън.

Изолта потръпва. Поема дълбоко дъх.

— Нещата… ами вкъщи нещата бяха много зле.

Вътре в нея се затваря една врата. Пръстите й се свиват на топки и тя се изтърколва настрани от Бен.

— Беше преди много време — произнася с тон, който подсказва, че е приключила с темата, потупва възглавницата и се намества на нея. — Извинявай, че те събудих. Предполагам, че е по-добре да поспим. — Прозява се. — Утре ще ставаме рано.

— Добре. — Бен я придръпва към себе си, заравя нос в тила й. Той също се прозява, рязко и шумно издиша. — Както искаш. — Стисва устни, посяга да отпие глътка вода от бутилката на пода. — Няма да настоявам. Но съм тук и ме е грижа; знаеш го, нали, Изолта? Тук съм, ако искаш да поговориш с мен.

Изолта пъха нов лист в пишещата машина. Мръщи се и пръстите й натискат клавишите, трак-трак-трак-трак. Това лято всичко се свежда до цвета. Горещо розово и слънчево оранжево. Не се страхувайте да ги смесите. Сблъсъкът на цветове е новото модерно съчетаване. Въздъхва и развинтва капачката на коректора, заличава последното изречение. Буквите все още прозират като сиви сенки под бялото петно. Посяга към картонената чаша и отпива. Кафето е хладно и горчиво. Трябваше да поиска да й дадат захар.

Обляга се на стола си, протяга се. Не е ставала от бюрото си от момента, в който е дошла на работа сутринта. Трябва да свърши с този материал до обяд. Извърта се и се оглежда наоколо. Модният отдел е в средата на изградения по отворен план офис. От наблюдателния си пост Изолта вижда как момичетата около редакторското бюро оглеждат някакво копие за преноси на редовете и печатни грешки. Художественият отдел, разположен в дъното на помещението, е мястото, където става странирането. В момента там, кацнал на една табуретка, е Джейсън, художественият директор.

Асистентката на Изолта, Луси, се появява на вратата на гардеробната; през едната си ръка е преметнала сребриста вечерта рокля.

— Ще изпратят ли някого от „Шанел“, за да си приберат това? — вика тя.

Изолта кимва.

— Днес следобед.

Едва различава профила на новата редакторка. Сам Фаулър, със свежо двайсетгодишно лице и късо подстригана черна коса. Пуши и говори по телефона. Изпуска дълга струя дим и се смее, върти се наляво–надясно със стола си, излъчва внезапен блясък на червено червило и бели зъби.

Изолта се сепва, кръвта се качва в страните й. Има усещането, че са я хванали на местопрестъплението. Бързо навежда глава, пръстите й натискат клавишите. Нека палитрата ви бъде карнавал от цветове. О, боже. Какво й става? Никога няма да приключи навреме. Взема една химикалка и започва да почуква с нея по предните си зъби. Вниманието й остава приковано върху дъската с бележки до бюрото й. Върху нея са закачени визитките на модели, фотографи и гримьори; няколко моментни снимки от скорошни фотосесии. По средата се вижда снимка на голям златист кон, застанал сред поле с жълта трева. Преди месеци се беше натъкнала на нея в едно списание и импулсивно я беше откъснала и забола на стената си. Навежда се напред и сваля снимката, забива поглед в нея, сякаш да почерпи вдъхновение.