Саския Сарджинсън - Близначките

Седнахме на върха на хълма, гледащ към реката. Тук земята се спускаше и спадаше в неравна тревиста повърхност, прошарена с подбел и кострец. Отдолу се виждаха гробове. Древни гробове на живели преди хиляди години хора. Целият хълм беше гробище. От него бяха изровили керамични съдове и фрагменти от кости, върхове на стрели и дори бронзови брошки с формата на щитове и ги бяха изложили в един музей в града. Мама ни беше казала, че хълмът е магическо място, пълно с духовете на мъртъвците. Чудех се дали в този момент под краката ми не лежеше нечие тяло (на някое дете може би), свито в церемониалния си гроб, и дали не възразяваше, че седя върху него.

— Познавах един човек, премазан от стадо крави — каза Джон, за да завърже разговор, докато всички гледахме над дългата извивка на реката към далечния блясък на морето от другата й страна. — Не можах да го позная. Лицето му се беше превърнало в пихтия.

Не исках да се отличавам по нищо от останалите. Затова, макар да бях заинтересувана от историята, не казах нито дума. Но Майкъл бутна грубо брат си по рамото.

— Глупости! Кой е този човек тогава? — Майкъл се обърна към нас с широко разперени ръце. — Такъв лъжец!

— Не съм! — Джон обви ръка около шията на брат си и двамата паднаха сборичкани във високата трева; Майкъл се покачи отгоре и натисна лицето на Джон към земята.

— Лъжец! Лъжец!

Последва извиване на тяло, ръмжене и Джон се измъкна от хватката, юмрукът му намери ухото на брат му. Тънки ръце и крака зараздаваха удари и ритници. Двете с Изолта се спогледахме, вдигнали вежди.

— Козата ни има бебе — обяви високо Изолта, надвесена над братята. Момчетата спряха да се въргалят и седнаха. Косите им бяха пълни с трева.

— Козле, искаш да кажеш. — Джон се потърка по носа. — Мъжко или женско?

— Мъжко — отвърнах.

Майкъл стана и прокара пръст пред гърлото си:

— Значи е за казана.

— Не ставай глупав — хладно рече Изолта.

— Внимавайте да не го отнесе Черния демон. — Джон поклати глава.

— Кой?

— Кучето дух — обясни Майкъл. — По-голямо от вълк. Може да те убие с поглед.

Мама беше затворила Тес и козлето в бараката. То беше слабичко и беличко, с дълги възлести крачка. Беше облизало пръстите ми с грапавия си език. Сутринта ги бяхме посетили и бяхме пръснали чиста слама по пода; малкото сучеше със сериозна съсредоточеност от Тес, която за разнообразие нямаше нищо против да стои и да чака.

Никакви духове нямаше да се промъкнат и да изядат нашето козле. На излизане бяхме спуснали резето на бараката. Сигурна бях.

— Гладен съм. — Майкъл се извъртя, изтръска тревата от коленете си.

Беше обяд. Знаех, че лазанята ще е вече готова, гореща и вкусна, че слоевете паста щяха да се отделят и да са хрупкави по краищата. Мама щеше да я е сложила върху дървената подложка на масата. Може би към нея щеше да има и зелена салата и големи парчета черен хляб и масло. Стомахът ми изкъркори. Загледах се надолу към движещите се над блатата светлини и сенки, към морските птици, събрани върху разтопената вода. Един ферибот пресичаше към отсрещния бряг. Мъжът на веслата гребеше бавно, без никакъв плясък.

Прибрахме колелетата си от копривата зад фермата, където ги бяхме оставили.

— Елате у нас — поканиха ни момчетата. — Мама ще ни сготви нещо.

Нямаше как да отхвърлим подобно предложение — със или без лазаня.

Новите ни приятели живееха в края на едно поле, в къща близнак, разположена в редица подобни постройки по протежението на тясно кално шосе. Идентичните домове бяха от червени тухли с покриви от каменни плочи; всяка имаше зелена врата и три прозореца. Чувството за еднаквост на боядисаните в бяло прозорци се подсилваше от тюлените завеси; равните квадратни градинки бяха пълни с глинени гномчета, покритите с чакъл пътеки — обточени с цветни лехи. В някои от градините се виждаха зеленчукови лехи, в които растяха буйни, гъсти, зелени, виещи се филизи. Късчета сребристо фолио се вееха на вятъра и държаха птиците настрани. До градинските порти бяха поставени щайги с продукти: връзки моркови и торби с картофи; цените бяха изписани с тебешир върху квадратни картончета — три пенса за връзка. До щайгите стояха кутии, в които на доверие се пускаха парите.

Къщата на Джон и Майкъл се открояваше от останалите. Боята от рамките на прозорците се лющеше и висеше на парцали подобно на прекомерно големи люспи пърхот. Цялото място беше почти скрито зад разнебитената барака в предния двор и купчините стари автомобилни части, стар мотопед, нахвърляни гуми и ръждясал трактор, стоварени насред мръсотията. Кучешката колиба до грубата входна врата беше препълнена с ръждясали туби за бензин.