Саския Сарджинсън - Близначките

Последвахме момчетата вътре, долавяйки миризмата на пържено. Някаква тийнейджърка с къдрав бял облак коса лежеше опъната върху дивана пред голям телевизор. Дъвката между зъбите й пропукваше, на езика й, подобно на циреи, изникваха розови балони.

Зяпнах към примигващия екран, върху който се виждаше мускулест полугол мъж с препаска около слабините. Мъжът метна шимпанзе на широките си рамене и се улови с ръка за една лиана. Зад него се насъбра цяла орда скандиращи туземци. Ние нямахме телевизор. Майка ни нямаше доверие на телевизията.

— Мама е в кухнята — каза русото момиче, без да отмества очи от екрана. — Загазили сте.

— Това е Джуди. Голяма крава е — изрече Майкъл високо. Джуди продължи да дъвче, вглъбена във филма. Трябва да беше някъде около четиринайсет-петнайсетгодишна. Но ние веднага разбрахме, че възрастовата граница между нас се разширяваше и увеличаваше поради великолепното богатство от знания, с които се отличаваше една подрастваща девойка и тайните й, за които можехме само да гадаем.

Отвътре къщата им не беше по-малка от нашата, но изглеждаше по-тясна, тъй като беше претъпкана с предмети и мебели. Исках да разгледам порцелановите котки и приличащите на херувимчета деца, понесли кошници с плодове. Пръстите ме сърбяха да ги докосна. От съседната стая долетя женски глас. Оранжевият мокет пламтеше на пода и пропука под краката ни, когато момчетата ни изтикаха пред себе си.

До кухненската печка стоеше ниска пълна жена; тиганът със сгорещено олио вреше и пръскаше. Жената потопи вътре метален черпак и извади купчинка лъскави картофи. В другата си ръка държеше цигара. Когато ни чу, се обърна, устата й зина, сякаш готова да каже нещо. Но когато ни видя, замръзна на място с черпак с пържени картофи в едната ръка, с цигара в другата и с увиснало чене.

— И кои са те? — попита накрая тя.

Джон ме смушка с пръст в кръста.

— Изи и Виола. Искат обяд.

Майка им ни направи сандвичи с пържени картофи и филийки бял хляб, намазани с маргарин и кетчуп. Ядохме, седнали около евтината маса, клатехме крака, а до лактите ни вдигаха пара чашите с горещ сладък чай. Майката на близнаците не спираше да ни задава въпроси. Изглежда, нямаше нищо против, че й отговаряхме с пълна уста. Наричаше и двете ни „скъпа“. Момчетата не й обръщаха внимание, ядяха бързо, като с две ръце тъпчеха хляба в уста. Вече можехме да преглътнем телевизора в другата стая, ехтящия вик на Тарзан и лъвския рев. Сандвичът беше вкусен и мазен. Чудех се дали после ще ни позволят да отидем да поседим с русата сестра и да погледаме телевизия. Отпих от чая, пръстите ми оставиха мазни петна по дръжката на чашата.

— Никога не са водили момичета у дома — каза ни майката на момчетата. — Какво остава близначки. Надявам се, че се отнасят добре с вас. — Вниманието й се насочи към синовете й и тя потърка брадичка с накичените си със златни пръстени пръсти. — Да се държите както трябва, че не знам!

Джон отпи от чая си и силно ме ритна под масата.

— Ъхъ. — Той бутна чинията си настрани. На дъното й проблесна червена ивица кетчуп. Той потопи пръст в нея, завъртя го хубавичко, пъхна го в устата си и ми намигна.

В замаяна просъница, Изолта усеща как леглото се размърдва под тежестта на Бен; тя въздъхва, намества се към издатината на матрака. Бен измърморва и ръката му се плъзва около кръста й, инертна и тежка. Той веднага потъва обратно в сън, а студените му стъпала са притиснати към нейните.

Сърцето й бие лудо. Дърветата шумолят в тъмното. Не знае къде се намира. Забива поглед в невидимия таван, ослушва се. Нещо я е събудило. Някакви шумове отдолу. Става от леглото. Слепешком пресича тъмната стая и маха резето.

Бутва една врата и пристъпва в старата им кухня в гората.

Майка й залита из стаята, движенията й са хаотични. Завива покрай масата, бедрото й се удря в един стол. Пияна е. Изолта забелязва тревогата, изписана върху лицето й; неуверените й крайници са заредени с решителност. Роуз се навежда с клатушкане и измъква бутилка водка от кухненския шкаф, скрита иззад неизползвани парцали за прах и оплетени на кълбо счупени коледни лампички. Отива до стълбището и там се спира за момент, мърморейки нещо. Изолта не различава думите, но знае къде отива майка й.

Момичето приближава до вратата и застава там. Краката му са здраво стъпили на пода, ръцете му се изпъват, за да препречат рамката на вратата.

— Върни се обратно — казва тя на Роуз. — Върни се в леглото.