Саския Сарджинсън - Близначките

— Не знам защо възлагат кампанията на Джош Андерсън. Твоят бук никога не е изглеждал по-добре.

Бен се привежда напред, кимва; устните му са оцветени от виното.

— Мисля да сменя агента си. Аманда допусна твърде много грешки. Загубила е позициите си в Ню Йорк.

Изолта усеща болки в гърба. Прекарала е целия ден на крак. Поглъща последната си хапка и оставя чинията на гранитния плот. Мъжете не забелязват кога се е измъкнала. Заключена в кънтящото пространство на облицованата с бели плочки баня на Бен, тя сваля грима си. По памучните тампони остават черно-червени следи.

Трепери в огромното легло на Бен. Облякла е една от неговите тениски, но това не помага. Лежи, без да помръдва, за да избегне допира до ледения чаршаф. Чува гласа на Бен, размазания звук на сипещите се от устата му думи, после краткия твърд смях на Стиви. Обгръща тялото си с ръце, опитва се да се стопли и да не се самосъжалява. Вече е преминала точката на гнева. Разнася се звън от удар на чаша в чаша. Ще минат часове, докато Бен дойде в леглото.

Мисли за Виола, сама в болничното легло. Какво ли чува? Изолта си представя скрибуцащи стъпки на сестри, движение на апаратура, влажна кашлица, повръщане и мрънкане на пациенти. Звуци, които не спират цяла нощ. Това ще я подлуди. Но тя не знае колко точно от всичко това възприема Виола. Подобно на гмуркач, сестра й се носи далеч от повърхността, в някакво мътно въображаемо място. Разбира се, Изолта знае какво прави Виола. Тя бяга от миналото им, крие се от вината, от спомените.

Виола угасва малко по малко. Ще успее, когато изчезне напълно.

— Остани с мен — прошепва Изолта в тъмнината. — Не мога да го направя сама. Виола, не си отивай. Имам нужда от теб. Знаеш го.

Изолта свива пръсти в юмруци, ноктите се забиват в дланите й. Защо не беше толкова просто колкото физическото оцеляване? Защо не можеше да възпре Виола с докосване, да я изведе обратно на безопасно място?

Обръща се в леглото, притиска лице към възглавницата, опитвайки се да заглуши звуците откъм кухнята: дрънченето на стъкло, неопределени отрязъци от разговор, дразнещи смехове. Без да иска, си представя ръката на майка си, обгърнала чаша вино: и другите чаши, изпити насаме до кухненската маса през нощта, когато двете с Виола вече си бяха легнали. Тъмни бутилки, наредени в редица на сутринта, празни, със зелени устни.

— Елате и ми дайте прегръдка — викаше Роуз, все още в кревата, въпреки че беше почти време за обяд. Зачервените ръбове на клепачите й. Изолта винаги се забавяше, оставяше Виола първа да се покатери върху намачканите чаршафи и да вкуси киселия дъх на майка им.

Невинаги беше така. Когато за пръв път се бяха преместили в гората, Роуз не пиеше и много често ставаше преди тях, слизаше долу да приготви овесена каша.

— Това е нашето ново начало, ангелчета — пропяваше тя. — Нали е вълнуващо! Само ние трите. Без неспирното ръмене в Уелс и без егоистични мъже.

Тананикайки, тя изнасяше прането в градината; пръстите й не трепваха, когато защипваше чорапи и потници на простора — разветите от вятъра дрехи бяха като осезаемо обещание, че всичко може да бъде изпрано.

Една сутрин, когато въздухът беше наситен с насъбираща се енергия, Роуз стоеше боса навън и простираше прането. Внезапна сянка закри слънцето и небето бе раздрано от звук, наподобяващ разцепване на дърво от брадва. Изля се страшен порой. Роуз изпусна прането и им извика през дъжда:

— Вижте! — Тя протегна ръце и отметна глава назад. — Елате и го почувствайте. Прекрасно е! Такъв прекрасен дъжд!

Гонеха се из прогизналата поляна без обувки, по чорапи. Косата им лепнеше по кожата, водата изпълваше очите и устата им. Роуз ги хвана за ръцете и затанцува с тях, пееше и подскачаше. Краката им бяха опръскани с кал, сърцата им — див гръмотевичен тътен. И се смееха; не можеха да спрат. Лицата и гърдите ги заболяха от смях.

В кухнята майки им ги привлече към себе си във влажна прегръдка и им прошепна, докато водата капеше от дрехите им:

— Мои скъпи момиченца. Ще бъдем добре, нали?

От едната си страна Изолта почувства хладната кожа на майка си, ключиците й, извити като на птица, която не може да лети, а от другата — Виола, безплътна, като собственото отражение на Изолта. В онзи момент тя се уплаши, че техният кръг от трима души е твърде крехък. Тъмната уста на гората и влажният език на дъжда щяха да ги погълнат. Потръпна при тази мисъл.

Роуз прогони буреносната тъмнина. Купчина шилинги очакваха да бъдат пуснати в електромера. Макар че беше сутрин, тя цъкна лампите в кухнята и включи електрическата печка, за да изсуши дрехите им; трите реотана светеха в оранжево. Въздухът се изпълни с миризмата на влажен горещ памук. От радиото се носеше „Ето, идва слънцето“ и майка им усили звука и запя, застанала до печката, заета с приготвянето на горещ шоколад. Изолта извади консервната кутия с карамеления сироп, който прибавяха към овесената каша, потопи пръсти вътре и ги засмука, а по брадичката й се плъзнаха лепкави сладки следи. Виола седеше на пода и смъкваше калните си чорапи. Дъждът валеше отвън, замъгляваше кухненските прозорци, котката се умилкваше около краката на майка им в очакване на порция мляко.