Саския Сарджинсън - Близначките

Гърбът й продължава да е притиснат в гърдите му; устоява му, устните й са свити. Усеща как мускулите на ръцете му се огъват; бицепсите му се стягат и напрягат. Веднага след първата им нощ той се беше измъкнал от леглото, за да изпълни комплекса си от фитнес упражнения. Изолта, гола и опъната лениво върху омачканите чаршафи, го беше наблюдавала с изумление. Толкова смешна й се беше сторила суетата в това негово действие, че й се наложи да зарови лице във възглавниците, за да заглуши смеха си. Но сега се възхищава на дисциплината му; харесва скритата мощ, която се излъчва от него.

Сякаш усетил, че съпротивата й отслабва, той я прегръща по-силно, дланите му обгръщат гърдите й, откриват зърната й. Стомахът й прави леко салто. Прощава на Бен. Той не е виновен, че иска да угоди на всички. Това е неговият недостатък и неговото спасение. Изолта посяга нагоре и вплита пръсти в къдриците в основата на шията му, търси устните му. Той я придръпва по-близко, подчинява я с отворени устни и търсещ език. Телефонът иззвънява. Усеща как Бен се напряга, мускулите на раменете му се издуват под допира й. Никога не може да устои. Следва зовът на телефона.

— Извинявай. — Откъсва се от нея.

— Бен. — Тя дърпа пуловера му. — Не сега.

Но дланта му вече обгръща слушалката, кабелът се извива в другата му ръка. Започва да говори бързо:

— Разбира се. — Кима. — Няма проблем, приятелю. Ще е хубаво да се видим.

Хвърля й най-добрия си объркан поглед, разрошва коса с дългите си пръсти, свива рамене.

— Беше Стиви. В района е. — Умолява за разбиране с вдигане на вежди. — Знаеш, че се движа в тази група. „Харпърс“ са добра възможност за работа. Стиви ще остане само малко.

Хората винаги са някъде наблизо. Блумсбъри е само на една пряка от Британския музей, на кратко разстояние пеша от Оксфорд Стрийт, лесна за достъп от всички фотолаборатории и издателски къщи в Сохо. Винаги някой се обажда, някой звъни на вратата. Това изпълва Изолта с желание да избяга. Не може да понесе излагането на показ — усещането, че е преследвана.

Стиви, артистичен директор на „Харпърс енд Куин“, е анемичен и слаб, с голям нос. Напомня на Изолта за венецианските принцове от ренесансовите портрети. Той влетява стремително, премятайки влачещия се черен шал през рамо, и сваля трилбито си със замах.

— Скъпи мои, каква противна вечер. — Бавно разкопчава палтото си, под което се разкрива ризата му с цвят на фуксия. — Защо се примиряваме с това? Защо просто всички не вземем да имигрираме?

Стиви е дошъл не само да пийне едно, но и да хвърли поглед на позитивите от фотосесията, върху която двамата с Бен бяха работили по-рано през седмицата. Посяга с нетърпелив маникюр към лъскавата купчина пластмасови плаки. Скоро двамата мъже се привеждат над светлинната кутия в кухнята, редувайки се да гледат през увеличителното стъкло.

— Това е. Материал за корица — развълнувано отбелязва Бен. — Виж. Искаш ли да ти я прехвърля?

Изолта се обляга на рамката на вратата и ги гледа. Направила си е сандвич и сега го яде права; резенчетата шунка и кашкавал са между зъбите й. Планът й да си поръчат индийска храна е провален. Тази вечер не се развива така, както се е надявала. Усеща се странно претръпнала. Прекалено късно е да си върви у дома. Мисълта да си поръча такси и да се прибере в празния си апартамент я изпълва с кухо чувство на поражение. Тя потръпва и се увива още по-плътно в жилетката си. Кога ще си тръгне Стиви? Колко още питиета ще са необходими?

— И така, Изолта, скъпо сърчице — изправя се Стиви и я поглежда през рамо, — познай кого видях в „Граучо“.

Тя няма желание да се включва в тази игра. Свива рамене.

— Твоят нов редактор. — Очите му внимателно я наблюдават.

— Наистина ли? — Изолта успява да запази равнодушен тон, пропуска в гласа си нотка на досада.

— Истинска малка фурия, нали? Не се страхува да предизвика сътресения?

Изолта въздъхва.

— Наистина, Стиви, все гледаш да създаваш проблеми. Защо да се притеснявам? Тя вече каза, че страшно харесва страниците за мода.

Бен й се ухилва.

— Изолта ще я опитоми за нула време.

После вдига бутилката с вино от масата, установява, че е празна, и възкликва изненадано:

— Още една? — Вече посяга към шкафа за бутилка бургундско.

Изолта поглежда през прозореца и мигащите светлини на града. Усеща лекия дълбок резониращ звук на минаващо под земята влакче на метрото. Чува писклив вик откъм улицата. Не е сигурна дали викът е от удоволствие, или страх. Стиви говори за някаква реклама на бельо.