Саския Сарджинсън - Близначките

— Аха! Ти си по-голямата близначка!

По-голямата. Мразех тази дума.

— Много умно, няма що — говореше Изи високо. Наричаше ги „нещастници“. Половин човеци.

Него ден и двете бяхме в джинси, а под анорака си аз носех жълтата си тениска с картинка на буркан, пълен с коли. Ярко оцветените коли бяха равно подредени, калник до калник, в хоризонтални редици зад стъклото. Под щампата имаше надпис „Задръстване“. Обичах тази блузка. Мама ми я беше купила от фестивала в Пилтън. За Изи беше взела синя, с дъга, която минаваше през цялата предница. Мама никога не ни караше да носим еднакви дрехи; някои неща си разменяхме, любимите запазвахме само за себе си. Изи измери с поглед тениската ми, дъвчейки ъгълчето на устната си. Знаеше, че няма да й дам да я облече.

Вървяхме нагоре по пътеката към езерото. От двете ни страни се издигаха високи и прави дънери на дървета, в корените им се преплитаха къпини, папратовите листа стърчаха разперени като лъскави чадъри. По-навътре сенките се сгъстяваха. Нищо не растеше в тъмното. Мъртви клони гниеха над слой от опадали иглички; хлъзгави гъби, бледи като пергамент, се държаха здраво за мъртвите дънери.

Когато пътеката стана по-стръмна, ни беше по-трудно да караме — не заради наклона, а поради факта, че земята стана мека като захар. Краката ми се умориха. Изправих се върху педалите, положих допълнително усилие. Но когато натиснах, колелетата се извъртяха неестествено и затънаха в купчина пясък.

Изи вече беше захвърлила колелото си по средата на пътеката, гумите му се въртяха във въздуха. Клечеше встрани и побутваше нещо във високата трева.

— Виж — тя отмести зеленината настрани, — виж, Виола, заек. Болен е.

Заекът трепереше под погледите ни, отпуснал уши върху изтънелия си гръб. Козината му беше суха и без блясък. Муцунката му потрепваше, опитваше се да подуши миризмата ни под смолата по пръстите ни; долови опасността, излъчваща се от нашата човешка кожа. Не можеше да ни види. Главата му беше подута. На мястото на очите сълзяха големи издути топки гной. Върху лепкавата козина се бяха скупчили тлъсти мухи.

Протегнах ръка и докоснах гърба на заека. Беше ръбест като острие. Бедното същество трепна и се сгуши в тревата.

— Какво да правим? — Гласът ми трепереше. Жадно се вкопчих в мисълта, че сестра ми би трябвало да знае. Тя винаги знаеше.

— Трябва да го занесем при ветеринар. — Изи беше пребледняла, устните й се свиха в тънка решителна ивица.

Наскубахме шепи див керевиз и извити свежи папратови клонки, като отчупвахме и отделяхме по-дебелите стебла, и ги положихме като основа на дъното на кошничката на велосипеда ми. Когато вдигнах заека, той се вдърви. Усетих как пулсът му се ускори и през ръката ми леко прескочи нещо. Намръщено изгледах черните точки по кожата ми, озадачена за миг, после изкрещях:

— Бълхи! — И ударих опакото на дланите си в джинсите.

Заекът в кошницата по никакъв начин не промени усилията ми, докато бутах колелото през дълбокия пясък. Мухите ни последваха в мързелив, настойчив облак. Устните ми бяха пресъхнали. Отпъдих една муха от тях. Трябваше да караме доста време, за да стигнем до града. И трябваше да излезем на главния път, да минем покрай базата, през селото. Беше учебен ден. Щяха да ни видят.

Чувам различни звуци сред духането на зеления вятър и свистенето на велосипедните колела: гласове, проникващи от някакъв друг свят, забързани стъпала по лъснат под, пъшкането и помпането на кислороден апарат.

Няма да се върна назад. Отказвам да напусна този момент. Ако не отворя очи, ще съм в безопасност.

— Виола?

Някой ме вика по име.

— Чуваш ли ме?

Раздразнено поемане на дъх. Отдалечаваща се сянка.

Ръцете ми се свиват в юмруци, сякаш стискам здраво ръчките на колело. Искам отново да съм там, сред дърветата, с утринното слънце, топлещо гърба ми. Не искам да се гмурна в другото си тяло, сред острите ръбове и изсмуканите от съдържание кухини на самата себе си. В гората е хиляда деветстотин седемдесет и втора година и ние сме на по дванайсет. Мръщя се и облизвам солта от устните си. Челото ми е мокро от пот. Връщам се към сестра си, която тогава още не бях загубила, към един ден, когато возех умиращ заек в кошницата на колелото си и вярвах, че мога да спася живота му.

Продължавахме да караме сред дърветата. Завихме по каменната пътека, водеща извън гората — там колелетата се движеха по-леко. Пеех на заека ниска напевна мелодия, привела се над предната рамка на колелото. Изи водеше, русата й коса се вееше зад гърба й. Стойката на раменете й беше решителна. Знаех точно как изглежда лицето й, познавах до болка лекото увисване на ъгълчетата на устата й, присвитите срещу слънцето очи, луничките, избледнели от слънцето. Тези петънца оцветяваха кожата ни така, сякаш бяха камуфлажна униформа. На сянка човек не можеше да ги преброи. Всяка от нас си имаше своите уникални лунички. Беше забавно, че никой не използваше това, за да ни различи.