Саския Сарджинсън - Близначките

Щракване от затварянето на вратата на спалнята; болезненото трепване на Хети.

— Ето че се почва…

Няколко минути по-късно през тавана прониква думкането на музиката. Виола седи сама горе, тънките й пръсти измъкват синглите от картонените им опаковки: „Секс Пистълс“, „Клаш“, „Рамоунс“.

Изолта не може да разбере защо тази какофония допада на сестра й.

— Не мисля, че наистина й харесва — казва Хети. — Смятам, че просто се прави на интересна. Нали именно това обичат младите в днешно време?

Но Изолта вече не разбира какво се опитва да каже Виола.

Виола не е помръднала в болничното си легло и няма никакви признаци, че ще го направи. Изолта става, намята палтото си. Жената отсреща застава нащрек при оттеглянето й; спира с плетенето, тревожно й махва да приближи. Изолта отива при нея, любезно усмихната.

Лицето на жената се гърчи и криви от вълнение, а може би — от болка. Тя изтласква настрани едно омотано кълбо прежда и сграбчва ръкава на Изолта с възлести пръсти.

— Ще бъдете ли така добра — произнася тихо, докато Изолта се навежда, за да застане на едно ниво с нея. — Очаквам сина си и децата му. Ако ги видите, можете ли да им кажете къде съм?

Гласът на жената я изненадва; акцентът й кара Изолта да си представи ловни партита и чайната във „Фортнъм и Мейсън“. Рязък дъх в гръден кош.

Изолта кимва, преглъщайки. Изтегля ръкава си от ноктите на жената.

— Да. Разбира се. Ще го направя.

Бързо минава между леглата с наведена глава и пъхнати в джобовете ръце, виновна и едновременно с това — доволна от свободата си.

Залива я ужасната нужда да бъде с Бен, копнее за наситените му със здраве подскачащи стъпки, за мъжкото му нехайство. Бен изпълва всяка стая с нуждите, мненията и шегите си. Понякога това я дразни, но друг път е най-успокояващото нещо, за което може да се сети. Заедно са от година и тя държи резервно бельо, грим и несесер в апартамента му. Няма защо да се връща у дома, ще отиде право у тях. Нетърпеливо натиска копчето на асансьора. Има усещането, че бяга.

Планира да откъсне Бен от телефона и телевизора му, да го разубеди в желанието му да я влачи по баровете, където да се срещат с приятели, нямащи търпение да се наливат с мартини в неговата компания. Могат да си останат вкъщи само двамата, откъснати от останалия свят, да си поръчат храна от местното индийско ресторантче. Това е друга положителна черта на Бен — повърхностната му проста връзка с храната. По-късно, в голямото му легло, ще се почувства сигурна в прегръдките му. Обича Бен да я прегръща толкова силно, че да оставя дробовете й без въздух. Вече усеща парещото чили по устните си.

Мама спеше на едната си страна, издълженото й стъпало висеше извън завивките. Косата й стърчеше между чаршафа и възглавницата подобно на гнездо на паяци. Оставихме я омазана в лиги. Утрото ни очакваше, пълно със зова на горски гълъби. Не си направихме труда да закусим, натъпкахме джобовете си с бисквити за по-късно, тихо затворихме кухненската врата.

Боровете се простираха на километри наоколо, прекосяваха ги пясъчни пътечки. Нямаше кой да ни види на колелетата ни. Мъжете от Горското се придвижваха наоколо с ванове. Чухме ги да приближават много преди те да ни забележат. Освен това беше в началото на сезона, така че къмпингът за каравани още не се беше напълнил. При първия предупредителен сигнал за присъствието на други хора хвърляхме велосипедите си под храстите и потъвахме в треволяците. В гората ставахме гъвкави като клонки на млади дръвчета, стопявахме се в сенките подобно на безшумно стъпващи червени индианци. Втривахме трошлива пръст по бузите си и белехме шишарки. Острият аромат оставаше дълго по пръстите ни.

Останалите хора ни мислеха за странни. Гледаха ни втренчено. Задаваха тъпи въпроси от рода на: „Коя от вас е умната?“ или „Коя е мълчаливата?“. Когато бях сама, съучениците ни шептяха: „Тази коя от двете е?“ Но какво може да очаква човек от същества, които са само половинки от самите себе си? Изи казваше, че завиждат; знаех, че е права. Другите сигурно усещаха празнотата, загубата на онази своя половинка, която не беше там.

Нямаше значение как се обличахме; никой не можеше да ни различи — макар винаги да съм била по-едрото бебе, а по-късно — и по-пълното дете. „Пухкава“, така ме определяше мама. Понякога, ако двете с Изолта застанехме една до друга, някой неизменно посочваше към мен, сякаш открил нещо изключително, и възкликваше: