Саския Сарджинсън - Близначките

— За тях луничките са си лунички — казваше Изи.

Камъкът рикошира от предната гума на сестра ми точно преди да стигнем края на гората. Остро свистене, подобно на куршум. Беше долетял откъм храстите вляво, злостно оръжие с права траектория. Изи натисна спирачките, рязко се закова. Завих около нея, мъчейки се отчаяно да запазя равновесие. Кошчето се наклони, забелязах бавното плъзгане на заека настрани: кълбо от козина и кожа. Бедното животинче остана на място с притисната към ракитовата стена глава.

Зад близкото дърво се разнесе смях. Къпинаците зашумоляха. След миг Изи беше там и отмести клоните на една страна.

— Идиот! — Дланите й се свиха в юмруци. Иззад дървото пристъпи едно момче, по-високо от нас, предположих, че е приблизително на същата възраст, може би малко по-голямо. Имаше червена коса. Наситеночервена, подобно на ръжда върху стар метал или кестеново листо през есента. Държеше прашка над главата на Изи.

— И какво ще направиш? — Триумфалната му усмивка разкриваше нащърбен преден зъб.

Сестра ми подскочи да сграбчи прашката, размахала диво тънките си ръце. „След минута ще му издере очите“, помислих си. С рязко завъртане на китката момчето запрати прашката зад гърба си. Второ момче. Нов смях. Другото момче излезе на светло, прашката се люлееше на пръстите му.

Изи странно притихна, отстъпи назад, дойде на шосето, за да застане до мен. Втренчихме погледи в момчетата. С респект. Никога преди не бяхме се озовавали лице в лице с друга двойка еднояйчни близнаци. С изключение на нащърбения зъб, двамата си приличаха като две капки вода — също като нас. Имаше още една разлика — посиненото око на второто момче. Беше си истинска синина в етап на преминаване от мастилено-синьо в мръсно зеленикаво.

Изи първа се съвзе.

— Имаме болен заек — каза тя и махна към кошницата.

— Покажете ни го тогава. — Първото момче бавно приближи.

Протегнах закрилнически ръка. Но момчето беше тихо и нежно, когато се наведе над заека със сбръчкано чело и ръце, напъхани дълбоко в джобовете.

— Болен е от миксоматоза. — Момчето се намръщи, пристъпи от крак на крак, поклати глава и направи знак на брат си да приближи. Кимна към коша. — Виж.

Другият близнак се почеса по врата и изсумтя. Долових миризмата му, натурална и землиста. Ризата му беше скъсана и по дължината на ръката му се виждаше дълъг лющещ се белег.

Двете с Изи се спогледахме. Ясно ми беше, че иска да ги попита какво имат предвид. Гордостта й я възпря. Погледна намръщено към мен. Отвърнах й по същия начин. Не исках аз да стана говорител. Това беше нейна работа. Тя леко тръсна глава.

Сърцето ми пърхаше в гърдите, сякаш щях да се включвам в състезание по бягане. Преглътнах.

— Какво е това? — попитах бързо. — Какво е миксоматоза?

— Заешка болест. Нали разбираш, те са вредители. Фермерите ги мразят. Затова ги заразяват с нея — отвърна първото момче. — Ужасен начин да си отидеш от тоя свят.

— Значи няма лечение? — вирна брадичка Изи.

Момчето поклати глава.

— Как се казваш? — преглътна Изи. Опитваше се да смели информацията. Да реши какво да правим.

— Майкъл — отвърна момчето.

— Джон — добави другото. Онова с насиненото око.

— Аз съм Виола — представих се в момент на храброст, — а това е Изолта.

— Странни имена — сви рамене Майкъл.

Ние не ги намирахме за странни. Това си бяха просто нашите имена. Мама казваше, че Виола и Изолта са имена на героини от пиеси. Избрала ги за нас, защото били красиви и принадлежали на силни жени, които познавали истинската любов. Отворих уста, после отново я затворих. Съмнявах се, че тези момчета ще се заинтересуват от подобен род информация. Може би дори щяха да ни се присмеят.

Сестра ми вече обясняваше, че обикновено хората й викали „Изи“, но Майкъл не я слушаше. Беше се намръщил, сякаш се концентрираше. Посочи към прашката в ръката на брат си.

— Можем да го довършим.

Отне ми момент, за да разбера, че говори за заека. Почувствах как всичкият въздух напусна тялото ми. Приведох се напред, пръстите ми се плъзнаха към кошчето.

Джон и Майкъл се спогледаха.

— Това ще е най-доброто за него — отбеляза Джон.

Докоснах ушите на заека. Бяха меки — като копринени панделки, напръскани с кафяво и сребристо. После погледнах към болезнено опънатите клепачи, залепнали над подпухналите гнойни издутини. Прехапах устни, погледнах към Изи. Тя кимна.

— Бързо ли ще стане? — попитах.

Майкъл подритваше камъните по пътеката, сякаш търсеше нещо. Избра един кремък, претегли го в свитата си длан.