Саския Сарджинсън - Близначките

Изолта се обляга назад, гледа притъмняващите улици. Трафикът пъпли нетърпеливо. Лондон е претъпкан с хора, които се връщат от работа или излизат за вечерта. Забързаните лондончани се изсипват на шосето, подминавайки събраните по ъглите туристи с извърнати нагоре лица и с фотоапарати на шиите. Дъждът е спрял, но лепкавите локви са хлъзгави от машинно масло, всички тротоари светят с мокро отражение.

Шофьорът й се навежда над волана. От огледалото за обратно виждане висят дрънкулки: прост кръст, снимка на тъмнооко дете, пластмасов Мики Маус. Понякога очите му се плъзгат към огледалото, наблюдават я. Тя се загръща плътно в палтото си, гледа навън през прозореца. Радиото пропуква.

Разнасят се клаксони, някой гневно крещи. Сред колите със залитане се движи пияница, протегнал ръце като слепец. Един велосипедист завива рязко, за да не го блъсне; мъжът от колелото се обръща, изражението на лицето му е гневно. Изолта потъва в седалката, когато пияният спънато минава покрай таксито. Но не може да се стърпи да не погледне към лицето му. Празният му поглед плува към нея и избягва настрани. Безлични черти на бездомник. С крайчеца на окото си тя забелязва внезапно движение, чува почукването на костеливи пръсти по стъклото. Юмрукът му се стоварва първо върху нейния прозорец. Изолта подскача и прехапва устната си. Шофьорът се обръща и изругава, сменя скоростта и се отдалечава.

Изолта внимателно вдига пръст към устата си; усеща вкуса на кръв. Отнесеното изражение на пияния се е забило в главата й, втренченото в нея лице — размазана карикатура на самото себе си. Тя не пие. Никога не е имала желание да потъне в подобен вид забвение. В паметта й няма празни петна. Харесва й усещането за контрол, когато другите хора го губят и думите им се сипят твърде свободно. Присъствала е на партита, където хора, които едва е познавала, са й споделяли тайни, шепнешком са й разкривали сексуалните си предпочитания, признавали са й изневери. Подобна уязвимост я плаши. Защо му е на някой да си го причинява?

— Днес много спи — предупреждава я сестрата. Поклаща глава и посочва към леглото в ъгъла, върху което се вижда дребна издутина. Спяща форма. Толкова тясна, че повече прилича на следа, оставена от рало.

Когато Виола за пръв път беше приета в болницата, Изолта си мислеше, че ще я излекуват. В продължение на девет години сестра й бе преглеждана от редица терапевти и бе прекарала месеци в психиатрично отделение; състоянието й леко се беше подобрило, после пак се беше влошило. Сега е хоспитализирана за трети път. Номерът с изчезването на Виола трае вече дълго време.

Изолта пристъпва предпазливо напред. По-възрастната пациентка в отсрещното легло лежи върху завивките, подпряна на възглавници, и плете съсредоточено; от леглото висят валма червена прежда. Жената вдига поглед към Изолта и се усмихва. Изолта отвръща на усмивката й, леко шокирана и засрамена от факта, че жената, седнала с подгънати колене, е без бельо. Защо сестрите не са й казали? Защо просто не бяха метнали завивката около нея? Изолта бързо се извръща и придръпва стол до постелята на сестра си.

Виола лежи по гръб, спокойна, със затворени очи и с надиплен върху гърдите чаршаф. Не дава знак, че е забелязала присъствието й.

— Виола, аз съм. Казах, че ще дойда след работа. Помниш ли?

Никаква реакция. Изолта се привежда напред, наблюдава лицето на сестра си. От дясната й ноздра излиза тънка жълта тръбичка, минава над бузата и изчезва зад ухото. Тръбичката е закрепена с няколко прозрачни лепенки, които набръчкват кожата отдолу. През нея вкарват течни калории право в стомаха й.

Виола рязко се размърдва, извръща глава настрани и надолу, сякаш нещо я е докоснало по лицето — може би шибване на някое клонче или блъснало се в бузата й насекомо. Изолта се привежда още по-близо и прошепва:

— Виола, можеш ли да ме чуеш? — Но Виола остава заключена в сънищата си. Дланите й лежат върху чаршафа, свити в юмруци. Стърчащите й от ръкавите на синята пижама китки са болезнено слаби. Изолта посяга, сякаш да ги докосне, пръстите й несигурно се спират. Вместо това сплита ръце и ги отпуска в скута си.

Болницата е някакъв друг свят. Тук съществува различно време, бавни часове се влачат в зона без климат. Отделението на Виола е на четвъртия етаж в старата викторианска част. Отличава се с високи тавани и прозорци, поставени на такова ниво, че през тях е невъзможно да се погледне навън, без да се покатериш на стол. Стените са боядисано в типичното за обществените институции отровно зелено; цветът напомня на Изолта за началното училище. Не може да се сети за нищо по-лошо от това — да бъде затворена тук в продължение на седмици. Нищо чудно, че Виола спи през цялото време.