— Слушай, ако не е важно, ще вървя, става ли? Не искам да ядосвам клиента.
Тя затваря. Отпуска глава върху ръцете си. Не знае какво е искала да го пита или да му каже. Просто усещане за необходимост. Дори да можеше да го изрази с думи, той нямаше да успее да я чуе. Не и по време на работа. Но кошмарът й беше разбунил ехо от миналото. Изпитото лице на Виола изплува върху страницата и кара пръстите на Изолта да препускат по клавишите. Мислите за десените на сезона избледняват, до слуха й долита отдавнашен звук от капеща в кофа дъждовна вода.
Водата капе през тавана на стаята им. Процежда се покрай лампата, разпростира се като сянка и пада в една купа, която Изолта е поставила отдолу. Мирише на мухъл и влажно дърво.
Валеше от дни. Внезапно засилилите се струи шумно плющяха по прозорците. Поляната зад градината прилича на река, течението влачи камъчетата, пясъкът е потъмнял и прогизнал. Навсякъде е осеяно с локви. Никой не идва.
Майка им е в леглото, с лице, обърнато към стената.
Изолта е отворила консерва печен боб, изсипва я до последното зърно в една купа и пъха лъжица в студената каша. Порязала е пръста си на ръба на кутията. Засмуква щипещата рана, езикът й изтрива кръвта.
— Мамо? — влиза тя при Роуз и й предлага купата. — Ето. За теб е.
Купчината завивки не помръдва. Разпръсната по възглавницата, косата на майка й виси безжизнена и рошава. Някои дни Роуз сяда с див поглед в леглото, разтваря широко ръце към тях и вика:
— Елате и ме прегърнете. — Притиска ги силно към себе си. — Скъпите ми момиченца.
Усещането е различно от обичайните й топли мечешки прегръдки; по-скоро прилича на душене. Потупва лицата им с треперещи пръсти и не спира да им повтаря:
— Знам, че не го мислехте сериозно. Знам.
Други дни, както днес, тя гледа през тях, сякаш ги няма.
Момичетата бяха забравили за козите. Бедната Тес и Батшиба. Изолта е ужасена от празнините в паметта си; но е толкова трудно да се мисли за всичко. Козите сигурно умират от глад, тревожи се тя, завързани са на същото място с вече опасана трева. Хуква при тях с парче хляб в джоба си, вика ги. Но те са изчезнали. Трябва да са се изплъзнали от каишките, мисли си; но на прогизналата трева няма никакви каишки и въжета. От мократа земя стърчат единствено изтеглените под ъгъл метални клинове и купчини изпражнения.
Когато поема с викове сред дърветата, чува шмугващите се под папратта зайци и пърхането на птичи крила. От сенките не се появяват никакви блеещи кози. И изведнъж осъзнава, че самата гора я гледа; че там, навън, я чака притаено някакво зло. Тъмнината се премества, разраства се, протяга дългите си ръце към нея. Уплашена, тя се обръща и хуква обратно към къщата, сърцето й бие лудо, краката й се подхлъзват, дрехите й се закачат в къпинака. Когато влиза в градината, малко забавя бяг, опитва се да успокои тежкото си дишане. Не иска да изплаши Виола. Достатъчно е, че трябва да й каже за козите.
— Може би бракониерът ги е откраднал? — Долната устна на Виола трепери.
Никоя от двете не иска да спомене името на Черния демон.
Жената на отсрещното легло високо тананика. Пръстите й движат пластмасовите куки в ръцете й. Продължава да плете червената прежда. Истинско чудовище от изпуснати бримки: дебела вълнена змия, безформена и безсмислена. Бързо извръщам очи, когато погледът на болната се вдига нагоре.
Ако лежа с наполовина притворени като на крокодил очи, я виждам как жестикулира и шепне на сенките край леглото си. Води дълги разговори с въображаеми приятели. Днес поне кльощавите й крака са под завивките, посивяващият й пубис е скрит от поглед, тъмните провиснали гънки на лабията й — покрити. Достойнството й се е възвърнало до известна степен.
Оставям главата си да падне обратно върху възглавницата. Очакването на забвението е нещо хубаво. Защото винаги има шанс Джон да се появи отново на своето колело, очаквайки ме в края на гората, ухилен, с отразена слънчева светлина в косата и аромат на мъх по кожата. Залитам към вероятността да загубя настоящето. Светлините над затворените ми клепачи се размазват и трептят.
Намирахме се по средата на пътя, водещ към къщата ни, когато видяхме непознатия — плешив, с тежки рамена — да излиза от нас. Качи се в бял ван, паркиран отстрани на поляната, и бавно отмина, заобикаляйки дупките. Забихме погледи в прозореца. Лицето на мъжа приличаше на картоф, беше с тънки, свити в права черта устни. Не погледна към нас.
Читать дальше