Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Пръстите ще да са най-чевръстият в работата си орган на тялото, може би по-чевръсти и от устата. Ако обърнете внимание, ще забележите, че даже най-големите мързеливци сред султаните, както си седят неподвижно, със скръстени ръце, непрекъснато си въртят показалците като чекрък. Това ще да е била причината за проявените от мен способности както на уда, така и в калиграфията. А те се оказаха изключително полезни за сближаването ми с Месруре. Но нека обясня…

Нашият конак приличаше на разпадаща се държава, тръгнала още от самото си начало към катастрофа. Не можехме да оправим вътрешните си разправии, затова не ни оставаше време да общуваме със съседите. По тази причина и тук, както и в изгорелия ни конак, изглеждаше, сякаш не контактуваме с хората от махалата. Само че съдбата бе решила тази зима между съседа ни Месут паша и моя вуйчо да се породи голямо приятелство.

В моите очи бащата на Месруре изглеждаше горе-долу като бог и затова, когато щеше да идва на вечеря у нас, си обличах най-новите дрехи и сядах в някой ъгъл на салона за гости.

В интерес на истината, отначало пашата не ме забелязваше въобще. Но от малък се бях научил откъде и как мога да подхвана възрастните, когато съм сред тях. Щом раменете на Месут паша започнеха леко да потрепват под кожуха, а очите му да шарят наоколо, веднага хвърлях в печката поредното дърво, той си вземаше табакерата и между пръстите му просветваше запалена кибритена клечка.

Вуйчо ми не умееше да пише добре, но една вечер ме накара да поправя грешките му в един документ. Пашата си сложи очилата и едва хвърлил поглед към един-два от моите редове, направо се захласна, а на мен вече ми се струваше, че от този момент нататък той не сваля очите си от мен.

Само че аз не оставих нещата дотук, а предприех още по-изкусни прийоми, за да накарам бащата на Месруре да ме хареса.

Той се славеше като почитател на поезията и всеки път, щом пийнеше вода, дълбоко въздъхваше:

— Ех, каква прелест е одата за водата на Фузули! — И започваше да я декламира:

Пашата едва успяваше да издекламира още един-два стиха. По-нататък вече се запъваше. Не знам дали и на млади години е знаел тази ода докрай, но така или иначе, обвиняваше за това възрастта си:

— Проклета старост!… Забравил съм я!

Прерових библиотеката на вуйчо и най-напред намерих поемата, после и одата за водата. Преписах я, след което накарах учителите по персийски да я прочетат. Старателно я преписвах до най-подробната пунктуация и полека-лека я научих наизуст. Какво ли не прави човек от любов!?

Ето че една вечер пашата пак започна:

— Ех, каква прелест е одата за водата на Фузули!

Но когато след малко се запъна, аз като същински хафъз 13на изпит в джамия, продължих от там, където той спря.

Седях с ръце на коленете, притворил очи, и люшках бавно в такт грамадната си глава като махало на часовник. Пашата беше изумен. Когато свърших, той рече:

— Поздравявам ви с широтата на знанията! Аллах да ви просветли още повече!

В интерес на истината, изумлението на вуйчо ми не беше по-малко. Той явно реши, че част от поздравленията се отнасят и до самия него, затова не само че не се разстрои, но и успя да послъже:

— Проявява интерес и към поезията, също както и към музиката.

По този повод вуйчо подхвърли някоя дума и за поемата на един наш дядо поет, когото пашата обърка с военачалника Коджааскер.

— О, значи покойникът е проявявал и поетичен талант? Явно малкият се е метнал на него!

Пашата вече ми беше в ръцете. Най-хитрият номер обаче, който скроих на горкия човечец, беше, като се обявих за автор на един куплет, който ми попадна в „Хазине-и Фюнун“ 14:

И така нататък…

Преписах го с най-красивия си почерк и една вечер го поднесох на пашата:

— Заповядайте, моля! В лицея имам един приятел… Дращи от време на време по някой и друг стих. Написал е и ето това. Помоли ме да го прегледам за грешки.

Пашата го повъртя, посука, най-напред го прочете наум, после и на глас. Усмихна се многозначително: