Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Калфа, лицето му не е грозно, но главата му е грамадна. Как ще се покажа пред хората с такъв съпруг?

А тя ме защитавала:

— За бога, момиче, грехота е, грехота… Бива ли да търсиш недостатъци в направена от Аллах глава?

След последните дъждове зидът на градината помежду ни полегна още малко и затова сега можехме да се виждаме един друг много по-добре. Забележеше ли, че снова из градината, Месруре ставаше и побягваше презглава към вратата на тяхната градина. За тогавашната ситуация това криеше дълбок смисъл — Месруре се срамува, значи е започнала да се влюбва в мен.

В края на краищата нашите решиха да превземат крепостта отвътре и разкриха всичко на пашата. Един ден, когато той отново ме извисявал до небесата, вуйчо ми казал:

— Ех, да можехте да приемете молбата ни и да го удостоите с честта да стане ваш син!

Месут паша се усмихнал и отговорил:

— Ние сме хора потомствени аристократи и интелигенти… Нека отмине Рамазанът. Ще си поговорим по този въпрос отново на свежа глава.

Двете дадъ продължаваха натиска отвътре. Написах с моя почерк върху синя хартия с цветенца и птиченца една ода и срещу изричните обещания да не бъде показвана на никого, тя беше предадена на Месруре. В отговора, който пристигна от нея, с разкривени букви моята любима заявяваше: „И аз ви обичам! Дано Аллах ни дари с късмет да бъдем щастливи“. Много странно! В писмото си изобщо не споменавах за любов и копнеж. Явно Месруре също не беше осмислила както трябва моите изрази, голяма част от които заимствах от романа „Джезми“ 17.

Кой знае какво са кроили двете дадъ, та пожелаха поне веднъж да си поговорим с Месруре очи в очи. Вече отдавна бяха отминали времената, когато младоженецът се запознаваше с булката едва на сватбената церемония, затова и нищо не ни пречеше да го направим.

Сияйна юнска лунна нощ! Срещу риска пашата да узнае за тази среща и да накаже двете дадъ с бой, те поставиха наблюдатели в градината и доведоха Месруре до мястото, където зидът беше съвсем срутен. Горкото момиче, срамуваше се от мен, отпред го дърпаха, отзад го бутаха, също като катър. Аз разперих ръце като за молитва, залюшках глава и с триста зора успях да промълвя няколко думи. Месруре не можа да направи и това. Двете дадъ ми напъхаха в устата отхапана от нея круша. Сърцето ми сладостно запърха, усетих в устата си отпечатъците от нейните зъби. Това беше всичко, което опитах от Месруре.

Любовта на живота ми — първата и единствена любов!

Тези, които са на моите години, добре си спомнят хаоса по време на революцията.

През един от онези дни на човешко стълпотворение, когато имамите се прегръщаха и целуваха с поповете насред улицата, а подплашените от музиката и гръмогласните речи коне се втурваха в галоп в магазините, от горния край на нашата улица се зададе шествие със знамена и тъпани, а малко след това започнаха да блъскат по пътната ни врата. Дали вуйчо ми е бил таен агент, на когото трябваше да му се смачка главата, не знам. Дълбоко в себе си човек крие много лица, затова — може и да е бил… Но участниците в шествието не знаеха по въпроса нищо повече от мен и затова — може и да не е бил… Едно бе сигурно — втурналата се отгоре човешка вълна не е срещнала по пътя си други конаци и сигурно затова се е блъснала в нашия.

В онези времена много от заклеймените, които се държаха с достойнство, направо бяха разсипани, но по-късно все пак успяха да си оправят положението. А що се отнася до нас, както обясних малко по-преди, нашият скапан конак и без това тръпнеше в очакване на удобния момент някой да го срине до основи.

Вуйчо ми не можеше да изкара до края на месеца, без да вземе пари назаем от баба, и когато заедно с разни високопоставени паши го изпратиха на заточение, конакът се разпиля. Всички дадъ си заминаха по селата около Черкеш 18. Какво стана с чернокожите — не знам. След доста време видях един от тях да продава сусам пред входа на една баня.

Аз, баба и Гюлфидан баджъ се подслонихме в Бааларбашъ, в къщата на една излязла вече в пенсия възрастна калфа. Вече не се слагаха да врат цели казани за пиршества и вече никой не ни идваше на гости. Но за сметка на това пред портата ни не оставаше ден без лихвари, посредници и цял куп подобни странни индивиди. В Деня на Господа баба ми слизаше в Истанбул и започваше да снове между съда, кадастъра и застрахователния фонд.

Това обаче не продължи дълго. Има една притча за дърводелеца. Ще ви я разкажа. Възрастен дърводелец легнал на смъртния си одър, но все не предавал богу дух; очите му вече се затваряли, когато продължил да дава нареждания: „Донесете варта, наредете тухлите, набийте клиновете!“. Най-накрая един, който добре познавал навиците му, се навел към ухото му и викнал така, както неговите калфи се провиквали по строежите надвечер: „Заминавайте си!“. На горкия човечец не му останало каква повече работа да свърши и най-сетне предал богу дух. Горката ми баба, цял живот бе мъкнала на гръб товара на конака, но и тя като героя от притчата легна на легло в деня, в който изплати последните си заеми и даде последните си нареждания. Престори се уж на шега, че нещо не й е добре, и рече: