Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

С приглушен от вълнение глас казах на децата:

— Чакайте, ей сега ще ви откъсна по една смокиня!

Стъпих на градинската пейка и се покатерих на първия клон, удобен и стабилен като фотьойл. Оттам — нов тласък и право нагоре към по-високите клони.

Проправях си път през шумолящия шепот на листата, набирах височина, катерех се, сякаш плувах сред вълни от лунна светлина… Не знам дали някой летец, който прави лупинги в небето, би могъл да долови какъв възторг и гордост изпълваха сърцето ми до пръсване.

Нямам представа на колко лакътя от земята съм се покатерил, но като погледнех надолу, пред очите ми притъмняваше. Почувствах се като зидар на минарета.

За зла участ, точно в този момент Касъм ага, готвачът на конака, излезе от кухнята в дъното на градината и както си тананикаше някаква песничка, бавно славно се понесе към нас. Като ме видя покатерен на дървото, той смени всички цветове на физиономията си и викна:

— Боже мой! Боже мой! Не се ли виждаш какъв си, та и по дърветата си тръгнал да се катериш! Слизай бързо долу! Да не искаш да си пукнеш главата като тиква! И на мен ли лошо искаш да ми направиш?

Горкият човечец! Може би имаше право да се тревожи за себе си, тъй като баба ми го беше натоварила със задачата да отговаря за дърветата в градината. Обаче неговата намеса, и то в най-съкровения миг от моя живот, прониза душата ми като с меч, а фразата „да си пукнеш главата като тиква“ направо посипа със сол зейналата в мен рана.

Гласовете в съседната градина секнаха. Значи Месруре и нейната дадъ бяха чули всичко. Небето се сгромоляса върху мен, светът се завъртя пред очите ми. Опитах тихичко да прошепна нещо, ама къде ти! Мечокът въобще не искаше да чуе и сякаш напук продължаваше да крещи:

— Не мога да те позная… Момче, слизай долу, ти казвам! Не си по-голям от дървото!

Всъщност той трябваше да се стресне от това, че хвана върха на клона, на който седях, и яростно започна да го друса, така че рискът да падна нарасна от пет на петдесет-шестдесет на сто. Най-накрая изрита налъмите от краката си, качи се на пейката под дървото и като ме сграбчи през кръста, с лекота, все едно ме сваляше от самара на магарето, ме смъкна на земята.

Както казах вече, случката ме разтърси до дън душа. Месеци наред кроях умопомрачителни отмъщения за мечока, който ме унизи така пред любимата — например, докато се мие сутрин на помпата, да отмъкна незабелязано любимия му джобен часовник и да го метна в кладенеца. Или пък обратното — да скрия чантата на баба с парите й сред мръсните кърпи в кухнята, за да го обвинят в кражба. Слава богу, омерзението ми към всеки от тези варианти ме предпази от подобни пакости, така че малодушните ми пориви за отмъщение останаха само в сферата на фантазията.

Същата година зимата започна тягостно. Още с първите дъждове Месруре изчезна от градината. Сигурно седеше пак така — с положени една върху друга ръце, в някое забутано ъгълче на конака им. Но за съжаление, аз не само нямах възможност да надзърна там, но дори и да си го представя.

През последните две години овладях уда още повече. Често вечер някой от близките ми ме молеше да изсвиря песента „За пролетта ли пак остана срещата ни, хубавице?“.

Да, за пролетта ли пак остана срещата ни, хубавице? Понякога повтарях тези думи и леех сълзи. Ех, и какво, като дойде пролетта, да не би оттам нататък човек да спре да се злепоставя…

През тези дълги и тягостни зимни нощи, когато моята възвишена любов се превръщаше в болестно състояние, удът ме утешаваше. Но над главата ми висна и друг проблем. Бях в последния клас на средното училище. Както се казва, хванахме се за опашката. Но с тези бръмбари в главата как ли щях да се пусна от нея в края на учебната година?

Аз май не споменах, че освен да свиря на уд, имам и друга дарба — краснописа. Тоест владея изкуството на калиграфията. В интерес на истината трябва да си призная, че стигнах без проблеми до последния клас именно заради нея. Да, безспорно, мързеливо момче, обаче калиграф! Изписва буквите по-красиво и от ходжите. И бездруго калиграфията трябва да бъде опростена, нали? Плюс това има голяма глава, която изисква и по-голямо уважение. Плюс това е дисциплиниран… Досега минавах от клас в клас с подобни мотиви… Но какво ще стане по-нататък?

Велик е Аллах и не щеш ли, съдбата ми се притече на помощ и този път. Още в първия ден на следващата учебна година директорът ме извика в кабинета си и ми нареди да направя копие от ръкописа на някаква поема, взета кой знае от коя библиотека. Искаше да идвам и само него да го питам за онова, което не съм успял да разчета. Това си беше работа най-малко поне до края на годината. В клас сядах на най-задния ред. Никой учител вече не смееше да ме безпокои с глупави въпроси нито по време на урок, нито на изпит. Така прекарах може би най-хубавата си година — усмихвах се на образа на Месруре — вечер изваян от звуците на уда, а денем — от безиреното мастило, което се лееше като черен туш върху тетрадката пред мен.