Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Дали наистина баба ми се радваше на гостите? Или постъпваше така, защото го смяташе за човешки дълг на всеки домакин? Не знам. Само че към края на месеца, когато наличните й пари започваха да привършват, а уличните търговци се струпваха пред портата, тя губеше целия си аристократизъм и сърцераздирателно викаше с цяло гърло.

— Изгорях, за да храня просяците!

А ако по това време имаше гости, и те надаваха викове в един глад с няколкото баджъ и дадъ (както се крещи по време на сюнетите 10, за да се заглушат писъците на момченцата), удряха длани една в друга, биеха се по коленете, вдигаха страшна олелия. Баба ми явно приемаше това преекспониране като правилно, защото дори големият ми вуйчо, поддръжник на Абдулхамид, от време на време искаше от нея пари. Така всичко се струпваше на нейната глава. Дали тя имаше някаква издръжка, месечен доход, скъпоценности, готови пари? Ако имаше подобно нещо, щеше да се яде до насита и нямаше всеки месец да настава олелия. Но със сигурност имаше няколко ренти, скъпоценности и солидна месечна издръжка. Мисля, че дори самата тя не знаеше с какви средства разполага. Защото, ако се съди по това, че непрекъснато сновеше до Кости сарафина и обратно, месечната й издръжка беше вече изчерпана. Най-големият дял от рентите и скъпоценностите бяха заложени, досещах се по непрестанното й влачене до заложните къщи, застрахователния фонд и банките. Ако трябваше да изкарат за продан всичко, което беше заложила, за нея, горката, сигурно щеше да остане малка сума дребни пари на ръка.

Наистина, работата не отиваше на добре. Обаче и баба ми, и големият ми вуйчо, който прекарваше цялото си време в четене на останалата от двореца „История на Наима“ и лекуваше въображаемите си болести с куп измислени от него лекарства, не виждаха това загъване. Или поне не толкова ясно, колкото чернокожите баджи от Африка или черкезките калфи от Кавказ.

Ето че точно до новия ни конак в околностите на Джинджи мейдан аз открих любимата, за която копнеех. В съседство до нас, само през едни опушени зидове, дебели като крепост, но разрушени при пожар, имаше розов конак. Любимата ми живееше в него. При хубаво време излизаше в градината и сядаше край басейна. С руси коси, алени бузи, съвсем кръгло лице. Тя също като мен имаше вид на умно и улегнало момиче. Също като мен не харесваше глупавите постъпки. Седеше, сключила пръстите на розовите си пухкави длани на късите си ръце върху леко изпъкналия за годините си корем, и оставаше така, без да помръдне, по цели часове. И на последно място, мълчеше си като мен, но ако й се приискаше нещо друго, отправяше най-нежни молби към всеки, който мине покрай нея. С една дума, бяхме родени един за друг. Несъмнено Господ изпрати пожара, за да ни направи днес съседи, а утре щеше да ни ожени и ако ни надареше с късмет, аз щях да положа огромната си глава върху гърдите на Месруре — същинска атлазена възглавница, приготвена специално за мен! — и да заживея един живот, наситен с нейния аромат.

Влюбих се, щом я зърнах през прозорците на новия ни конак, още преди да закачат пердетата по тях. Никога няма да забравя този прекрасен летен ден. Тя седеше край мраморния басейн, облян от слънцето, под балкона с плъпналия по него бръшлян. В басейна трептеше отразената й фигура от кръста нагоре, почти в истинските си багри. Приличаше ми на дама от картите за игра.

Тази година Месруре прекара пролетта, лятото и част от есента почти все така неподвижна. Ако можех и аз да седя на прозореца си, без да се стеснявам, нямаше да има проблем. Щяхме да седим така — аз да съзерцавам нея, тя да съзерцава мен — като в някаква картина! — и най-накрая щяхме да се влюбим. Но за съжаление все още бяхме в епохата, когато мъжете трябваше да се правят, че не виждат жените и не общуват с тях. Заради наболите ми мустачки вече се смятах за голям мъж и се страхувах съседите да не ме помислят за коцкар, който се зазяпва в жените им. Плюс това имаше опасност нейната дадъ да я заведе в другия край на градината. Така че, съзерцавайки Месруре иззад спуснатите персийски пердета, аз приличах на фотограф, който щрака снимките със завряна под платнището глава.

Второто преимущество на това дебнене беше, че не показвах срамотната си глава. Всеки път, когато срещнех непознат, виждах как първо се впечатлява от главата ми и я разглежда — според случая — със съжаление или с насмешка. В детските ми години това ме дразнеше, но с течение на времето спрях да обръщам внимание на тези огледи. Само че, след като започнах да се влюбвам, болката отново ме задълба и душата ми започна да кърви като разчовъркана рана.