Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Дори когато растях самият аз, по времето на Абдул Хамид Втори, от двореца пристигаха дарения от по петдесет-шестдесет жълтици (официално се наричаха Благодеянието на султана). Цялата фамилия се събираше в големия салон и се провикваше: „Амин! Амин!“, също както правеха в прословутото дервишко теке на Караджаахмед.

Така че милостинята е в кръвта ми — тестото на фамилията Коджабаш е замесено с нея и не е за учудване, че постепенно способностите, дадени от Бога на славните ми деди, се развиха в мен до съвършенство.

Преди девет-десет години ми попадна една поема на Осман Меляли ефенди, мой дядо. Чета я от време на време със страхопочитание. Тази творба от начало до край е изтъкана само от молби и вопли… Дядо ми отправя последователно молитви към Аллах, към пророците — и както си е по протокола — и към техните ученици… После идва редът на султаните и везирите. Накрая, когато приключва с касидите 3и започва любовните газели 4, вече се моли за душата си: за красавицата, за една нейна усмивка, за косъмче от къдриците й…

Казват, че човек, какъвто е на седем години, такъв е и на седемдесет. Добре, съгласен съм. Но какъвто и да е на седем, на седемнадесет или дори на двадесет и седем не е съвсем същият. Едва към четиридесетте започва да заприличва отново на седемгодишния. Например, като стане на седемнадесет, плахото седемгодишно момченце придобива смелост, кръвта му закипява и неминуемо ще го видите да се хвърля ту тук, ту там в опасни и рисковани ситуации. Но след четиридесетте, когато жилите му започват да се изопват, предишните му страхове отново подават нос от бърлогите си. Във всеки случай трябва да се признае, че между човека, който на седем години се бои от вещиците, а на петдесет и седем — от крадците или полицаите, и младия двадесет и седем годишен мъж, който броди по тъмните улици и си подсвирква с уста — макар и подсвиркването му да потреперва леко — има известна разлика.

На седем години момчето прави намаз 5в краката на баща си, на двадесет и седем вече учи философия, става атеист и започва да говори с насмешка за рая и ада. Но към петдесетте нещата отново се възвръщат. По рафтовете на библиотеката му се нареждат лекарствата за кръвно, шишенцата със сироп за общо укрепване на организма и така нататък, а заедно с тях в ума му възникват и ред подозрения и въпроси: „Дали пък не…?“. От време на време ходи да съзерцава уникалната архитектура на Сюлеймание джамия, където допреди няколко години е влизал като американски турист с чехли на краката. Сега обаче носи обувките си в ръка, стъпва по чорапи и колебливо и смутено започва да реди благоговейни молитви към Аллах и неговите пророци.

Да, от каквото и тесто — или кал — да е замесен седемгодишният човек, няма как да не е същият и на седемдесет. Но трябва да признаем, че в младостта, както наричаме възрастта на щастливите мечтания, тази закваска набъбва и прибавя твърде различни подправки към двадесетгодишния младеж и към застаряващия мъж.

Това, което се опитвам да обясня, е следното: на пръв поглед между девет-десетгодишния „аз“ и днешния ми „аз“ няма кой знае каква разлика. Само че между тези два чудесно разбиращи се един с друг „аз“-а през младостта ми се е промъкнало някакво непознато „аз“, нещо като нечакан официален гостенин. Сега си го спомням като роднина, с когото сме от една кръв, но заради някои негови мисли и лоши черти на характера няма как да се отъждествя с него.

Да, във възрастта, когато ставах мъж, аз започнах да се променям. Като поникнали посред лято кълнове на лук избуяха редица признаци. Лицето ми се удължи, бръчките ми изчезнаха, бузите ми порозовяха. В погледа ми се появи задълбоченост, тембърът на гласа ми стана някак си по-сладникаво влажен. Дори покритата ми с дълга къдрава коса глава изглеждаше направо смалена, придобива по-човешки вид. Големи промени имаше и в облеклото ми. Макар да бях твърде небрежен като момче, постепенно взех да се издокарвам. Току подгонвах Гюлфидан баджъ да ми изглади панталоните, а когато излизах навън, си слагах колосана яка и папийонка. Така за кратко време лятото, което превръща зелените кълнове в пищни цветя, превърна и мен в мъж. Станах от своя сгъваем стол, изправих се на крака и започнах да пърхам с криле насам-натам като изскочила от пашкула си пеперуда. Вечер съзерцавах звездите през прозореца и ту сърцето ми се разтуптяваше от копнеж да литна към небето, ту очите ми се просълзяваха от странни приумици, ту изпадах в унес.