Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Вече не се държах като ни чул, ни видял. Бях храбър и дързък. Но тъй като въпросните усещания все още не бяха набрали достатъчно сила, за да се изтръгнат от мен и да се превърнат в действие, засега ми служеха само като стимул за фантазиите. Представях си например че някоя нощ вкъщи се промъква крадец и аз се нахвърлям отгоре му; пред очите на цялото домочадие, разбягало се на вси страни из конака от страх, му връзвам ръцете и го предавам на полицията. (Какво възмездие ще е за онези, които ми се подиграват, че съм страхливец!) Друг път се виждах като вече забогатял от лотарията мъж да спасявам заложените при сарафина за едномесечен срок акции на баба ми и с един замах да разчиствам натрупваните с години борчове на конака.

Е, ами на такъв младеж не му ли трябва сега и една любима! За връстниците ми това не беше проблем. Някои от тях гонеха прислужниците по таваните, други пък надвечер стърчаха пред входа на девическата гимназия. Аз спадах повече към втория вид ухажори. Не ми е в природата да си пълня окото през открехната врата, като някои влюбени… Плюс това, както и много други момчета, бях отгледан сред възрастни жени и затова смятах женкарството за позор и грях. Исках моята бъдеща съпруга да ми е отредена по волята на Аллах, да се появи едно почтено момиче с миловидно лице, с което ще се обичаме платонически, ще си даваме тайно знаци, ще си разменяме усмивки и писма. Никакви опасности, никаква досада! Една безоблачна и тиха любов, изпълнена с дълбокото убеждение, че някой ден любимата ми сама ще падне в обятията ми — както прасковата, която чакаш да се налее, да се изпълни със сладък сок и най-накрая да се откъсне от клона си и да тупне на земята.

Само че, както е казал някога поетът: „Държавата не идва на крака при човека“.

Като дете можех с молби и сладки приказки да накарам другите момчета да се покатерят на дърветата и да ми наберат череши. Сега обаче можех ли със същата лекота да ги накарам да ми доведат момичетата от гимназията на крака? Явно и аз трябваше да направя поне няколко крачки към тях… И точно когато най-отчаяно и сериозно се замислих, че ще се наложи да се присъединя към връстниците си и да вися по ъглите на лов за любима, съдбата ми се притече на помощ.

Една вечер, по време на Рамазана, тъкмо щяхме да ставаме от трапезата, когато една от калфите 6ни извика да видим, че там, в далечината към Едирнекапъ има пожар. Възрастните не помръднаха от местата си, но по-младите и децата се изнизаха един подир друг към терасата на четвъртия етаж на конака. Аз и Гюлфидан баджъ нямахме намерение да се качваме по-нагоре от втория кат. В полумрака на нощта не съзирахме нищо повече от лека руменина върху небето. От терасата над нас говореха, че в далечината, в пролуката между минарето на една джамия и една висока топола, виждат как гори някаква къща.

В един момент нещо ме прихвана и реших и аз да се кача горе. Гюлфидан обаче ме спря:

— Хайде, момче, не се прави на луд… Нали видя пожара на Аллах?

За нея всяко произшествие беше работа на Аллах. Болестта — на Аллах, студът — на Аллах, лудият — на Аллах и т.н. Ето защо не обръщаше кой знае какво внимание на дребните случки.

Като затваряхме прозореца, за да слезем пак долу, видяхме по улицата да преминават пожарникари. За мен те, както тичаха необути и необлечени от единия до другия край на огромния град, бяха най-поразителните герои. Баджъ обаче се страхуваше от тях и само някой да ги споменеше в разговор, започваше да плюе с отвращение по земята. Но това важеше само за обичайното всекидневие. Имаше ли някъде пожар, огнеборците израстваха в очите й като важни мъже. Та Гюлфидан баджъ се наведе през прозореца с развети краища на бялата си кърпа за глава и завика:

— Хайде да ви видя, лъвове на падишаха! Аллах да ви закриля!

После цялата фамилия се върна в трапезарията. След време мъжете отидоха на съборната молитва, дойдоха ни на гости жени с фенери от балатум, доста време се игра на печич 7и на пръстен 8. Който не участваше в игрите, се качваше до горе и донасяше вести, че пожарът, изглежда, се разраства. Тези, които бяха долу, машинално повтаряха:

— Не се тревожете, така ви се струва в тъмното. Да, да, къде е той, къде сме ние?

Само дето стана така: когато не след дълго топът гръмна и освети всичко наоколо, покривът на конака вече пламтеше и цялата ни фамилия с плач и писъци го наблюдаваше от един бостан, малко по-надолу.

След пожара се настанихме пак в конак от едно време, близо до Джинджи мейдан. И тук всичко беше същото както в предишния конак: харемът, салоните за мъжете, витите стълбища с изтръгнатите парапети, ташлъците 9и салоните, за които възрастните казваха, че са като „с кон да препускаш из тях“, високите сводести прозорци, резбованите сачаци, пресъхнали и изгнили през годините дотам, че само чакаха една искрица във въздуха, за да пламнат като кибрит.