Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Някои от задните стаи бяха станали съвсем необитаеми, вратите към терасите — готови да рухнат, бяха заковани с дъски. Тъй като по покрива не беше останало място, откъдето да не тече, на последния етаж се качвахме само в разгара на лятото — все едно отивахме на излет. При това, ако дъждът беше пороен, течеше и на втория етаж. В такива моменти нареждахме из спалните празни газени тенекии и легени.

По всичко личеше, че таваните са правени от различни архитекти, но са ги ремонтирали основно по едно и също време. Горкият собственик, явно човек с много пари и добри намерения, твърдо вярвал, че архитектурните недомислици могат да се оправят с ремонт. Накарал нови чираци да закърпят и боядисат продънените и течащи места на стария покрив, но след време, като разбрал, че напразно е тръгнал срещу природата, оставил всичко както си е било.

Широките дъски на дюшемето зееха така, че понякога, ако не успеехме бързо и ловко да настъпим изпуснато и търкалящо се десетаче или грошче на пода, то тутакси хлътваше в някоя пролука и безвъзвратно изчезваше. Една от ролите на тенекиите с вода из стаите и в салона беше да гасят и някоя случайно изтървана в тези процепи запалена цигара.

От опожарения ни конак оцеляха твърде малко вещи. А по-чупливите, в суматохата на пожара и при пренасянето им в бостана, бяха станали негодни за употреба. Особено гарнитурата с ореховите фотьойли, които изхвърлиха през прозорците на гостната от втория етаж направо в градината! Никакъв ремонт не можа да ги възстанови и цялата гарнитура си остана просто един дървен урод с натрошени части.

Защо след пожара моето семейство не се подслони в някоя свястна къща, ами си взе беля на главата? Според мен, защото цялото домочадие начело с баба ми вярваше в често повтаряното обяснение: „Човек трябва да си остане такъв, какъвто го е създал Аллах!“. За фамилията Коджабаш аристократизмът се изявяваше чрез конака и чрез чернокожата и черкезка прислуга. Смятам, че ако след пожара се бяхме нанесли в някоя нова къща, всички щяхме да се почувстваме унизени.

Останките от шарени и лъскави картини върху отлепения и провиснал от тавана линолеум, разнебитените прозорци, които през зимата се облепваха по края с платнени или хартиени ленти, а задухаше ли вятърът, дрънчаха като звънчета за кючек, витрините по стълбищата, закрити с мукава или с обикновени стъкла вместо изпочупените някогашни витражи, килерът, в който често не можеше да се намери нищо повече от глава лук в газена тенекия, малко фасул и ориз, въртящият се шкаф за храна между харема и мъжките помещения, чернокожите слуги, които духаха и разпалваха мангалите с купуваните ден за ден от бакалина въглища, бавачките, притиснали сутрин малките госпожици и господинчовци между коленете си, за да ги залисват с черкезки песни и приказки, докато им разресват косите с оцет, гостуващите с преспиване босоноги роднини от Анадола — всичко това в очите на хората изглеждаше като продължение на предишното величие.

Стожерите на фамилията бяха баба, по-голямата ми леля и вуйчо. С изключение на няколкото домашни помощници и бавачки, които също трябваше да се причислят към стожерите, останалите бяха цял полк едри и дребни дечурлига и различните за всеки ден — като в същински кервансарай, върволици от гости.

Съобщаваше се например: „С ваше разрешение вуйчо Рухи пристига да смени климата“. И един нисичък господин с рядка брада пристигаше заедно с няколко жени и деца, настаняваше се за седмица или за месец някъде в конака, после си заминаваше.

Друг ден пък се известяваше: „Рюстем паша ще мине на път от Манастър за Трабзон“. Пашата действително минаваше и оставяше семейството си да ни гостува за девет-десет дни. После се пръкваше новината, че черкезките чичовци са ходили в Хиджаз. По цяла седмица или десетина дни до стените на помещението за гости от мъжкото съсловие клечаха брадати старци с калпаци и ботуши.

Имаше един много особен съдия, покойният Расим ефенди, не знам какъв ни се падаше, но където и да отидеше, след шест месеца се връщаше с грейнало лице и живееше у нас, докато не поемеше ново съдийство. Спомням си добре — тези шест месеца бяха спазвани толкова точно, че ако съдията закъснееше съвсем малко, всички се притесняваха: „Няма ни звук, ни стон от Расим ефенди! Горкият, дано не му се е случило нещо лошо!“.

Една от приказките, които непрестанно се въртяха в устата на баба ми, беше: „Дано Аллах да не затвори нечия врата!“. Винаги посрещаше гостите ни с усмивка. Приемаше дори брадатите черкези и им говореше с часове, макар да не знаеха турски и като ги погледнеше в лицето, те си захапваха пръстите от срам.