Решад Нури Гюнтекин: Гнездото на окаяните

Ту залепвах на клепачите си цигарена хартийка, за да приличам на слепец, ту се правех на сакат, като скривах едната си ръка в подгънатия нагоре ръкав на пуловера, изваждах от шкафа някой от бастуните, останали от дядо ми, и куцуках, подпирайки се на него като на патерици. Хленчех:

— Аз съм урод… Ръка си нямам, сляп съм… Дайте ми милостиня! — докато блуждаех между диваните и столовете.

Не знам защо, тази моя игра вбесяваше възрастните, въпреки че не пречеше на никого. Като ме видеше в тази ми роля, суданката Гюлфидан дадъ 1плюеше на пръстите си и пискливо подвикваше:

— Пууу… Пууу… Пуу… Абе, ти срам нямаш ли? — Сетне навлажняваше показалеца си с език, чертаеше по стената някакви знаци и нареждаше: — Ще има да видите! Накрая това момче ще стане просяк!

Баба ме обичаше повече от другите деца в конака, защото не разхлопвах сърцето й с различни лудории. Тя моментално скастряше нашата баджъ 2:

— Пепел ти на езика! Виж ти какви ги плещи тази арапка с пилешки мозък! Я му виж главата! Нямаш си понятие колко знае! И то на тази възраст. Ще видите какъв велик човек ще излезе от него! Дай боже!

Чичо ми, който по цял ден седеше при жените по пижама и с кожух, не беше толкова сигурен. От време на време той хващаше с ръце възголямата ми глава и я завърташе насам-натам, като че ли искаше да разбере какво има вътре в нея, пляскаше я отляво, отдясно, както се проверява диня, и заключаваше:

— Не знам, обаче… Щом е толкова голяма, изглежда, ще да е за добро!

Баба ми имаше готов отговор и за него:

— Забрави ли, че са наричали дядо ми Шемседдин Молла Коджабаш Казаскер (Военния съдия с голямата глава)? Когато се качвал в колата, до него сядал слуга, та да му придържа главата… Вашите глави са като юмрук, ама не сте сядали като Коджабаш Казаскер на една трапеза с падишаха. Всички вие живеете от трохите на все още запазените от дядо ви блага… Ей на, това момче се е метнало на него. Само да порасне, ще видите какъв човек ще стане!

Странно нещо е светът. На съдбата нищо не й костваше да направи и от мен един Коджабаш Казаскер. И все пак предчувствието на Гюлфидан баджъ се оказа по-точно от бабиното. След поредица от препускащи едно подир друго събития, в края на краищата… станах такъв, какъвто предсказа тя.

Сред предците ми има наистина важни личности. Някои от тях фигурират в историческите книги, били са велики мъже, с които се е гордеела цялата страна.

Когато понякога вървя след погребални шествия в „Еюб“, „Едирне капъсъ“ или „Меркезефенди“, се натъквам на все още стърчащите им надгробни камъни: Хаджъ Насър Молла, Акидеджибашъ Осман Меляли ефенди, командващия флота Рюкнеддин паша, Абувада Мюселлими Тахир бей и още колко други… Взирам се в стърчащите все още с достойнство шапки върху паметните камъни на моите деди из разните гробища и се просълзявам, а гърдите ми се изпълват с гордост. Не се приближавам съвсем до тях, тъй като не допускам и най-малката вероятност те да се гордеят със своя последен внук. Най-много се страхувам от Коджабаш Казаскер, дето си похапвал, седнал коляно до коляно със султан Махмуд, че ако ме познае, килнатият му на една страна камък с грамадния калпак отгоре направо ще се катурне до края на земята.

Така де, как съм се пръкнал от тези велики мъже, покорявали планини и морета, седели редом и хранили се на една трапеза със султаните? Ако мислим с главата на нашата суданка Гюлфидан, това е станало възможно поради необяснимата мъдрост на Аллах. Само че от моя гледна точка аз не съм чак толкова учуден.

Самочувствието в сегашната ми професия е повлияно от предците ми и по моему това е ясно като бял ден. Не познавам добре живота им — по време на пожара в Аксарай изгоряха всички родословни дървета заедно с документите и ферманите. Запомнил съм обаче по нещичко от разказите, които слушах за тях през детските си години. Коджабаш Казаскер например, когото заради голямата му глава смятам за най-прекия си роднина, наистина е бил за султан Махмуд нещо като зеницата на окото му. Изхранвал в конака си може би двайсетина-трийсетина наложници, роби, готвачи, икономи и така нататък. При все това, забележел ли каймак на трапезата при падишаха, той разпервал ръце и започвал да нарежда:

— Аллах да даде дълъг живот на нашия шах! Служителят на Аллах може да вкуси каймак единствено на държавната трапеза. Иначе ще се случи ли на такива като нас да опитат каймак?

Същият велик мъж събирал падналите пред султана трохи, потривал ги по лицето и очите си, скътвал ги в специално изработена за целта седефена кутийка и с молитви и благословии ги отнасял в конака. Аз не съм заварил онзи щастлив период, но дълги години на новородените бебета в семейството давали като първа милостиня на белия свят да вкусят от трохите на падишаха (скрити като Брадата на Пророка в нагънати кат върху кат красиво извезани дантелени шалове), та хлябът, който ще яде през целия си живот малката рожба, да бъде замесен от лека и грижовна ръка.