Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

В нощта на пожара Гюлфидан баджъ, напълно паникьосана, беше грабнала едно огледало и зарязвайки всичките си вещи в сандъка, бе спасила единствено него. Баба ми се превиваше от смях, като разказваше случката и накрая неизменно завършваше с подвикването:

— Чие лице ще оглеждаш в него, глупава селянко?

Гюлфидан закачи огледалото си в ъгъла на стаята ми в новия конак и аз прекарвах пред него доста тъжни часове. Физиономията ми беше разсеяна и плаха, като че ли стоя разтреперан срещу фотограф, имах типичния за слабохарактерните хора нос — сплескан, хремав и подсмъркващ. Едва забележима линия разделяше точно през средата месестия му връх и това изостряше цялото ми лице. Не можеше да се каже, че светлокафявите ми очи, устата ми и най-вече трапчинката на брадата ми са грозни. Само че, за съжаление, над сключените на челото ми гъсти вежди се очертаваше лека изпъкналост, след което главата ми изведнъж се издуваше. А това посипваше с пепел всички останали качества.

Решех косата си пред огледалото — надясно и наляво, напред и назад, но след всеки мой опит резултатите бяха ужасяващи. С тази неподвластна на що-годе близък до нормалния вид глава, усещах как жлъчката ми набъбва като напълнена с пясък и всички органи в тялото ми започваха да треперят от полепналия по тях студ.

Щеше да е цяло нещастие Месруре да ме види с тази моя глава. И тя като другите отначало щеше да се загледа само в нея, така и нямаше да забележи у мен нищо друго. Как копнеех да си поговоря с Месруре, та ако ще да е и през една дупчица — като онези, които кондукторите дупчат на билетите по влаковете и параходите, и през която ще се вижда само лицето ми. С моите светлокафяви очи, изписана уста и гальовен глас аз моментално щях да намеря начин да й се харесам. Бях чувал от жените покрай мен, че точно така се правело, за да се продадат грозните момичета. Надупченото от шарка лице, кривогледството и тям подобни недостатъци първо се криели с воал, с багрила и какво ли не, а после заради церемониите по сватбата вече не ги забелязвали.

Нямаше как да си смаля главата или поне да направя така, че да изглежда по-малка, затова трябваше да измисля друг подход. Дълго мислих и премислях и най-накрая като че ли се сетих. Ден през ден у нас идваше стринка ни Хюсние, която свиреше прекрасно на уд 11. Молих се, тръшках се и накрая я убедих да ми дава уроци. Още през първите дни на есента започнахме занимания с основните маками 12.

Да си призная, онази зима бе най-щастливото време в моя живот. Не знам как да кажа — музикални способности ли имах, или това беше едно от непонятните вълшебства на любовта, но за няколко седмици преминах от инструменталните изпълнения към песните. Валеше сняг на парцали, а аз, сгушен върху ъгловия миндер, наметнал на гръб пуловера си като шал, притисках до гърдите си уда и свирех ли, свирех, без да спра дори за миг. С неподозирана бързина звуците кристализираха, ставаха все по-нежни. Близките ми, които в началото се разбягваха с ужас по стаите, полека-лека започнаха да се навъртат край мен. И когато отново настъпи сезонът за градината, моят уд вече свиреше така, че Месруре можеше да го слуша с удоволствие. Тя бе пораснала още малко, но детинската й физиономия си оставаше същата. Седеше си пак така тихо и кротко на пейката край басейна, кръстосаните пред гърдите й пръсти отмерваха такта. Виждах как от време на време попоглежда към прозореца, как се заслушва в мелодията и направо ми идеше да ревна от радост. Дойде лятото и привечер започнах да излизам в градината. В лунни нощи не се страхувах да се мотая там, където тя можеше да ме види, говорех, смеех се с най-чаровния тембър на гласа си.

Въпреки всички тези мъжествени постъпки, които предприех, аз все пак си бях още дете. Една вечер така и не успях да избегна бедата, която ми докара много сълзи.

Беше сребриста августовска нощ. Грееше такава подлудяваща луна, че дори Месруре накара да я вдигнат от канапето й и да тичат с нея из градината, а тя чуруликаше, подражавайки на птичките.

С мен бяха две малки момченца, наши гостенчета. Горкичките, говорех им така, че Месруре да ме чува, като им разказвах неща, подходящи за много по-големи от тях.

Стояхме под смокинята. Внезапно ми хрумна една идея и сърцето ми лудо се разтуптя. Да става каквото ще, но тази нощ ще се покатеря на смокиновото дърво. Какви ли желания, каква ли страст са заложени в нас, за да ни подбуждат да правим подобни неща за срам и позор пред другите.