Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Я да видим кой е този твой приятел поет?

Същевременно, за да покаже, че не е преглътнал трика, правеше към вуйчо ми знаци с очи и вежди.

Престорих се на объркан и започнах да сипя едно след друго имена и невероятни глупости. Безспорно блеснах с това, че не съм възприел стихотворението едно към едно. Но тази моя приумица се видя на пашата като проява на престорена скромност и това изцяло ме издигна в неговите очи. Този път той поздрави вуйчо:

— Наистина трябва да се гордеете с младия бей… Удивително е, че на тази възраст владее до такава степен езика на поезията! Аллах да го просветли с още знания!

И после ми заразказва, като че ли му бях съратник и връстник, как той самият на младини се увличал от поезията и дори бил нахвърлил няколко оди. Обеща, че ако успее да ги намери, ще ми ги прочете. Бях уцелил десетката!

Докато той говореше, аз вече се виждах под ръка с Месруре, облечена в сватбена премяна, усещах коленете ми да се разтреперват, а черепът ми да звънти като докосната часовникова камбана. Големината на главата ми вече се беше превърнала в мое преимущество. Сега пашата я виждаше като изразител на аристократизъм, като пазител на някакво пренесено през вековете съкровище, ценеше ме като внук на военния съдия Коджабаш.

— Похвално! Похвално!… Разбира се, че по волята на Аллах потомъкът на височайшите предци ще да е озарен с достойнства… Крушата не пада по-далече от дървото.

Кракът ми все още не бе стъпвал в конака отвъд опожарения зид. Но сега моето име там се рееше така, както името на Кьороглу 15из планинските чукари. Устата ми се разтягаше в усмивка от ухо до ухо, когато дочуех от тук от там, че ме давали за пример на децата на техните роднини и приятели, когато отивали да целунат ръка на пашата.

Когато на осемнадесет години завърших средното си образование, не толкова вуйчо ми, колкото пашата си направи труда да ми помогне да стъпя на крака. Постъпих в тогавашното Министерство за надзор над вакифите 16. Началото ми беше повече от блестящо. В действителност на пръв поглед изглеждаше, че не правя нищо друго, освен да седя и да обръщам от време на време глава към прозореца до себе си, за да съзерцавам Мраморно море. Съдбата обаче непрестанно ме тласкаше напред, така както издутите от вятъра платна теглят кораба. Като съберем в едно калиграфските ми умения, останалите още от лицея в паметта ми персийски куплети и изискания стил на изразяване, заучен от възрастните, а към всичко това прибавим и авторитетния вид, който ми придаваше огромната глава, не можеше да има нищо по-естествено от това, да се наредя сред първите хора на министерството.

Що се отнася до другия въпрос, по наше време прехраната не струваше скъпо; жените още не бяха научили от филмите какви са новите жизнени стандарти. Хората вярваха, че Господ варди слепите вълци, и щом бяха съгласни да хранят и тях, вече не им оставаше ни най-малка причина да се страхуват от беднотията. Тогава съществуваше хубавият обичай момчетата, които току-що са излезли от училище и са си хванали хляба в ръцете, да се задомяват още преди да си поемат дъх.

И когато в конака започнаха всеки ден да ми подхвърлят все по-пиперливи закачки, аз намерих подходящ момент да разкрия душата си пред вуйчо. На никого не се стори странно моето желание да стана зет в съседния конак. Пашата беше възхитен, госпожата му, невежа като папагал аристократка, изобщо нямаше защо да се замисля по въпроса. Всичко на всичко оставаше едната Месруре, но след като нашата и тяхната дадъ си подадоха ръцете, нямаше проблем това невинно дете да бъде напъхано в кафеза. Плюс това, въпреки прекалено наивния си вид, момичето беше чувствително и затова се оказало доста трудно да я убедят, че главата ми не е чак толкова голяма и че с напредването на възрастта все повече ще се смалява. Тя дълго време се двоумила. По думите на моята дадъ, от време на време омеквала, после пак се инатяла, измъчвана от колебания, сякаш я въртели на шиш над огъня:

— Я ми донеси картите, дадъ! Ще си гледам още веднъж… Ако изскочи попът, няма да се омъжа; ако се падне валето — ще се омъжа!

Наблюдавах я с бинокъл през пролуката между пердетата на прозореца, превърнат в нещо като обсерватория. Понякога я виждах да къса трескаво листенцата на маргаритки. Възприемах това като гадаене на съдбата и ме обземаше страхотно вълнение.

Дадъ на Месруре донасяше и отнасяше клюките от нас до тях и обратно, но винаги ги променяше така, че да ласкаят и двете страни. Нашата Гюлфидан баджъ обаче, нали си беше без мозък в главата, ми поднасяше всичко точно такова, каквото е. Според нейните приказки, Месруре казвала: