Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Няколко месеца след моето уволнение отново видях Талят — беше избръснал брадата си и вероятно по настояване на новото началство горе-долу си беше пооправил и външния вид. Пак с онази буйна и искряща радост, която все не успявах да разбера от какво незнайно щастие или розова надежда избликва, той ми раздруса ръката:

— Скъпи приятелю, аз вече съм студент в Университета, от време на време се отскубвам и посещавам Факултета по право. То се видя, не завършиш ли висше образование, няма хляб. Днес може би ме съжаляват заради децата, та не ме изхвърлят на улицата. Но какво ще стане утре — никой не знае. Ако ме послушаш, ти също трябва да влезеш в Университета…

— Как? В Университета се влиза с диплома…

— Я стига, кой ти гледа дипломата? Спазва ли се закон в такава бъркотия? Вратите в Конака на Зейнеб ханъм 19са широко отворени… Който няма диплома, влиза там като слушател. В края на годината полага изпити и става истински студент. Кой ли не е там! В моя курс има всякакви хора — от викач на пазара до кочияш на товарна кола. Ела и ти, ще израснеш… А от друга страна, може и да ти се намери някаква работа за по пет-шест гроша.

Няколко дни по-късно, пременен с феса и редингота си в неотминалия все още стил на султански чиновник, сред навалицата в Конака на Зейнеб ханъм се притурих и аз. По онова време Университетът беше като истински крайпътен хан. Всевъзможни хора — от голобради момчета до образовани като нашия Талят, изхвърлени от двореца униформени прислужници и петдесетгодишни софти 20от медресетата с прошарени бради — слушаха подред Ахмед Мидхад и Емрулла ефенди. Имах прекрасната възможност и аз да се подредя сред тях, като срещу двадесет гроша можех да следя уроците по литографските копия на лекциите. Но не го направих.

През първата зима след революцията политическите страсти вряха и кипяха както навсякъде, така и в Конака на Зейнеб ханъм. За да разберете до каква степен се стигаше, трябва да ви кажа само това, и то е абсолютно достатъчно, че същата година след Тридесет и първи март 21обесиха всеизвестните Дервиш Вахдети, Кьор Лютфи бей и още един преподавател, чието име не мога да си спомня, а те бяха от моя курс.

Сега и политика ли, сякаш не ми стига срамът! Така си е. Обаче не защото си нямах и понятие от политика. Човек може да стане отявлен последовател, готов да се хвърли и в огъня. Но да лашкаш някого ту наляво, ту надясно, особено ако е такъв безволев човек като мен — дето няма сили да се изправи и пред най-малката трудност…

Дойде ми наум една приказка, която ми разказваше Гюлфидан баджъ. Не знам къде си минавали две овце: едната бяла, другата черна. Който възседнел бялата, отивал на седмото небе, а който възседнел черната — вдън седем земи.

Имаше два пътя — със съглашенците от „Единение и прогрес“, или с либералите. На мен се падна черната овца, тоест, либералите, и потънах вдън земя, така че да не изляза никога оттам.

Както казах, моето участие в политиката се изразяваше единствено в това, че съпротивата ми, срещу който и вятър да духнеше беше на нулата. Но защо с Либералите, а не със съглашенците? Преди всичко заради редингота ми на султански служител, тъй като не успях да си намеря други дрехи. Всички облекла в Истанбул — дори до плъстените шапки на поповете — бяха в стил либерали. Плюс това и семейството ми, и моята некадърност станаха причина да бъда зачислен към противниците на партията „Единение и прогрес“.

Всъщност не знаех нищичко за съглашенците. Заради мекушавата ми по рождение природа всичко, което правех, беше да кимам с глава на всяка казана от другите дума. Но трябва да се подчертае, че потвърждението с глава по моему се превръщаше в авторитетно мнение. В същото време все пак не прекалявах — видех ли наоколо някой цапнат в устата или зле облечен човек, моментално се скатавах. Тъкмо затова ме изпратиха в изгнание в Синоп само за три години, докато моите другари след Тридесет и първи март, степенувани според дейността им, отидоха или на бесилото, или в затвора.

В навечерието на Балканската война съглашенците ме освободиха. В Синоп отначало доста се бях отчаял, но не след дълго започнах да се съвземам. Живеех в дюкян, превърнат в стая, от къщата на едно семейство в началото на пазара. Когато отварях кепенците, за да влезе въздух и слънце, тя пак се превръщаше в дюкян. Обзаведох се с един сандък от газ, с мастилница и писалка и започнах да пиша молбите и писмата на селяните. От време на време приемах поръчки за муски, които ми изсипваше накуп върху мушамата един забогатял търговец на книги. После хората, които имаха объркани случаи в съда или в данъчното, ме почитаха малко или много като „осъден по политически причини студент“, идваха да се посъветват с мен и някои от тях заплащаха консултацията с яйца, мед, кокошки. По едно време заради продължителна хрема нахлузих на главата си вълнено таке и си пуснах брада. Тогава се намериха бабички да питат да ми баят ли за болест, или не. Не им отказах. И без това живеех на пазара, вършех търговията си през прозореца, така че се случваше да не мръдвам от мястото си по цяла седмица. Наистина работа тъкмо за мен — по сърце. Безгрижен живот като на мида, залепнала за скалите с разтворена срещу теченията черупка, в очакване щастието да ми се усмихне.