Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Междувременно минали няколко години и не останало ни най-малко съмнение, че ако през някоя липсваща вече част от конака прехвръкне искра, собствениците щели да харесат и тази цена. Едновременно с това стърчащите части на сградата, особено оцелелите непокътнати орнаменти на едно място между стената и тавана, и по онова време можеха да съперничат на Галатасарай.

Моята стая беше една от най-нагиздените: по стените — разнообразни бродерии, рисунки на морски русалки — наполовина човешки същества, наполовина риби; на тавана — кубе с изрисуван с блажни бои зодиак. Въпреки че ме беше страх този таван — с размазани парчета вар и слама върху няколкото пукнатини, започнал вече и да увисва — да не се сгромоляса някой прекрасен ден върху главата ми заедно с всичките му там Раци и Везни, гледката беше прекрасна. А имаше и едно останало от покойния паша старинно писалище, истинска антика, което нямаше равно на себе си нито в Галатасарай, нито в Министерството на образованието. Само дето човек трябваше много внимателно да минава покрай него, да не се докосва и да не се подпира по ръбовете му, докато сяда, защото, макар отделните части да бяха изключително майсторски прикрепени една към друга с телове, с парчета дърво и с пирони, дървоядите го бяха изгризали отвътре.

Родителите, които идваха да запишат децата си в „Нур-и Ирфан“ или да платят месечната такса, едва напуснали кабинета на директора, се примъкваха по най-церемониален начин и тук. Истинска Божия промисъл бе това, че рединготът ми от дворцовата униформа остана при мен. Никакъв друг костюм не би могъл да приляга така безупречно на последния потомък от рода Коджабаш. Директорът Шевкати идваше тук с изкривеното си навъсено лице, неугледното си облекло и хилавото си тяло, обръщаше се към мен с „господин секретар“ и се държеше така, сякаш очакваше да намери нещо, което беше изгубил в своя кабинет, въпреки че беше завършил право в Солунския университет.

Личеше си, че в тази стая се въртят успешни сделки. Господин секретарят подписваше бавно-славно разписката с красив като за султански документ почерк, сетне си закопчаваше редингота и отиваше при касата в ъгъла да заключи парите. Касата беше празна. Но това нямаше значение. Защото още щом посетителят излезеше, бащата — с изхвръкналите от орбитите си заради някаква незнайна болест страшни очи и увисналата като на пуяк под прошарената му брада гуша — влизаше в стаята, отправяше се директно към касата, мушваше парите в един скрит под ризата му мръсен портфейл и без да пророни и дума, си тръгваше.

Опитвах се много пъти, но все не можех да разбера кой от тези директори, един от друг по-глупави на пръв поглед, а всъщност изключително ловки хитреци, е по-важен от другия. Нямаше две мнения по въпроса, че бащата държеше парите и че в училището той свиреше първа цигулка. От време на време помежду им избухваше свада, даже според по-големите момчета от пансиона таткото — било му навик! — понякога зашивал по един-два шамара на господин директора.

В „Нур-и Ирфан“ имаше около четиридесетина ученици на пълен пансион. Част от тях бяха умни, бедни деца, изпратени от анадолските общини да учат в Истанбул на евтина издръжка, другите — бездомници от семейства, които са се разпаднали заради развод или престъпление. От общините и от семействата им ги довеждаха адвокати, които гонеха и други свои задачи в Истанбул.

Директорите ръководеха пансиона като голямо многодетно семейство. С други думи, тук, през канцеларията, не минаваше нищо. Зеленчуците за училището се осигуряваха от задната градина, където ги сееше и береше бащата, заедно с децата от пансиона. С остатъците от храната, донесена от домовете на учениците, които се надяваха така да получат добри оценки, и със събраните от улицата отпадъци и трохи хранеше кокошки, патици и коза. Плюс това всеки ден, зиме и лете, той нарамваше пушката и отиваше на лов оттатък крепостните стени. Убиваше всичко, каквото му попаднеше на мушката, стига да беше с опашка или с крила, от заека до щъркелчетата, пълнеше с тях казана в кухнята на харема, прибавяше зеленчуците и ето ти ядене! Интересно как така Господ не бе създал за това училище треволяци и корени, които да не стават за ядене. Когато провизиите от лова и зарзавата намаляваха съвсем, бащата изнамираше, пак отвъд крепостните стени, една странна билка, наречена пореч, която много приличаше на магарешки бодил, донасяше я и от нея готвеше седем-осем вида ястия, като се започне от супата и се стигне до сармите. Друг пример: ние познаваме само десерти от тиква, а той даваше да я нарежат на малки парчета, да я овалят в брашно, да я изпържат, отгоре да я полеят с някакъв странен сос от оцет, сух джоджен и червен пипер, и да нахранят децата до насита. Това изкуство, предполагам, се твореше предимно от седемте или осемте жени в семейството. Те готвеха с нахлузени на бос крак налъми, с басмени шалвари и кърпи на главата, претопяваха мазнината, донасяна с кофа от кланицата през петнадесетина дни, перяха в градината и от време на време всичките заедно накуп пристигаха да чистят училището.