Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

По онова време и аз имах проблеми с военната служба и въобще не можех да се оправя с тях. Непрекъснато ме привикваха в наборната комисия да ми мерят главата. Главите, които не се вместваха в никакви мерки, някога са пречели на мъжете от рода Коджабаш да се издигнат до най-високите постове в командването на армията. Ето че и в сегашния закон съществуваше съвсем ясна заповед по този въпрос. Но въпреки всичко началниците от отдела не ме изпускаха от очи, и всеки път ми казваха: „Сега си върви, при нужда ще те призовем!“. Най-накрая, вероятно след Саръкамъш, ми смалиха главата дотам, че да не се забелязва въобще, и ми заповядаха: „Утре сутринта пристигаш с храна за пет дни!“.

Първата цел беше Египет. Ако пътищата бяха в ред и ако англичаните не бяха скочили да защитават канала 24, последният внук на фамилията Коджабаш без съмнение щеше да заеме своето място сред вторите победоносни завоеватели на тази страна.

Качиха ме на един от вагоните за четиридесетина пътници във влака, който отвеждаше полка на доброволците. Нищо, че нямаше къде да се стъпи, че липсваше достатъчно светлина и че нямаше меки седалки в моя вагон — това не бяха факти, които щяха да помрачат приповдигнатия ни дух. Макар да не можех да помръдна от мястото си, изпитвах гордостта на реещ се в полет орел дори от блъсканицата наоколо и тракането на коловоза, дори от громолящия грохот в бездната под дървените мостове, по които се носехме. Когато отвореха вратите на вагона на някоя от големите гари, пак не можех да се помръдна, но си доставях друг вид удоволствие — да наблюдавам и изследвам Анадола. Никога няма да забравя това пътуване сред тютюнев дим, мирис на мокри подметки, сред сазовете 25на анадолските войници и атмосферата на попадналите при нас неколцина дервиши от ордена на Мевляна — ту спяхме, ту будувахме, обърквахме дните и нощите, не се уморявахме да броим времето. Но за жалост, жп линията още не беше завършена. След Позантъ преминаването през проходите на Торос се оказа много трудно за мен. Но нали е за родината, преглътнах, без да се оплаквам.

Не можах да понеса обаче онова денонощно ходене.

Не след дълго, близо до Топраккале, аз така се сринах, че не успяха да ме вдигнат повече на крака нито със заплахи, нито с бой, и армията се изниза покрай мен като планинска река.

Седмици по-късно се присъединих към друг ешелон и тъкмо щях да тръгна на път, когато една случайност ми се притече на помощ. Сред войниците на по-лека служба се търсеха железари и ковачи по професия. Един брадат майор, втрещен от струпаните на масата пред него купища грозно написани книжа, така се захласна по няколкото реда, които бях изписал усърдно с оня прословут красив мой почерк, че моментално ме взе при себе си и повече от две години от военната си служба изкарах като писар в Халеп. Спокойно място, лека работа. С опита си от Синоп през свободното време пишех молби, войнишки писма и даже муски, така че намирах начин да припечелвам по девет-десет гроша.

Камъкът се търкалял, търкалял, докато си намерил мястото. Покрай мен непрестанно се изнизваха вълни от хора, а мидата отново беше залепила гръб в скалата, разтворила беше черупката си докрай и си живееше безгрижно. Но един ден откъм горния край на улицата ме помете катър от снабдяването и в мига, в който се поколебах дали да избягам, или не, нещастието ме връхлетя — катърът ми счупи дясната ръка в китката и на още няколко места. Осакатяването на ето тази ръка ми е спомен от него. При това пръстите ми — единственото мое средство за съществуване — не можеха повече да вършат никаква работа. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в Истанбул със славата на осакатен победител и няколко гроша на месец. Но като че ли напук, по това време започна разгромът. Неописуемо стълпотворение… Проповедници на вярата разправяха за какви ли не знамения и чудеса: как Червено море се разделило на две, как луната се разцепила… Най-великото чудо на Господ Бог обаче беше моето оцеляване и бавното ми завръщане пеш в моя край.

Как изминах тези пътища ли? Възможно ли е да се опишат бълнуванията на болен човек с четиридесет градуса температура? Виждам се как ту влизам разреван през едната врата на някакъв товарен вагон, а от другата ме изхвърлят пребит от бой; ту как се опитват да ми свалят ботушите от краката, а аз се моля на арабски със стих и хадж от Корана, проснат на земята като на фалака 26; ту как прося заедно с още няколко глупаци като мен, как се въргалям из плевните, как се будя посред нощ от нададени кой знае от кого и защо писъци, как бягам с боси крака като овца от стадото си… Господи! Човек, като се види в най-окаяно състояние, направо откача!