Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Аз просяк ли бях? Не мислех така. Защо тогава тя така набързо намери дланта ми? Вярно, като дете изпълнявах тази роля. Но все пак онова си беше игра. А какво правех като секретар в „Нури Ирфан“? Добре де, но то беше за чужда сметка. А що се отнася до просенето на храна при демобилизацията ни от армията, правехме го всички заедно, целият изгладнял полк, и ако ни паднеше случай, като нищо щяхме да станем дори бандити. Както и да е, всичко онова беше нещо като първоначално обучение. А както изглежда, още от рождението ми, а после и по стечение на обстоятелствата, през целия си живот аз бях въвличан в това русло.

В този ден обаче първият ми официален клиент пусна за първи път в дланта ми първото официално подаяние. Жената се срамуваше, че го е направила, аз се срамувах, че съм го приел, сякаш извършвахме нещо пошло, стеснявахме се да срещнем погледите си.

Та както казах, тя беше първият ми официален клиент. Никога не се забравя първата жена, която ти се е отдала, нали? Така не се забравя и първата жена, която ти е дала подаяние.

След тази случка и двамата продължихме всеки по своя си път. Шепата ми обаче не се затваряше, насред дланта ми лъщяха двата сребърни гроша. Цял ден стоях така, чак до мръкване. Играх си с тях до посред нощ, като че ли ми ги беше дала, за да си ги подмятам. На другата заран с тези пари си купих сирене и сушено грозде, разделих ги с приятелите от приюта и така се изтръгнах от тягостната си потиснатост.

Началото във всяка професия е трудно — има нервни кризи, прояви на магарешки инат, но те трябва да се приемат със снизхождение. После всичко си тръгва по пътя така гладко, че…

Всеки търговец сутрин държи на първата покупка, защото разчита тя да му донесе късмет. Така и сефтето, което направи ръката на тази благородна женица, ми донесе щастие.

През следващите дни смених маршрута си. Тръгвах да бродя, но вече отбягвах Къзълчуллу, където от двете страни на пътя нямаше нищо, освен ниви и пуснати на воля кози, ами се отправях от Татарската махала към Икичешмелик, а надвечер — към кипящите, претъпкани с хора големи булеварди.

Като си пооправих положението, реших да потърся стая под наем в някое забутано местенце. Всекидневните ми печалби надхвърляха надницата на който и да е каменоделец или дървосекач, а понякога се доближаваха и до възнагражденията на лекарите с папийонки и бастуни, които идваха в приюта на инспекция. Значи нямаше повече място за упреци, че сме в тежест на държавата.

След лятото силите ми се възстановиха. Бродех часове наред, облечен в редингот, понесъл дебел бастун, ту седях, ту вървях, но не оставях на заден план своя нов занаят. Най-накрая си намерих място по сърце в махалата Тамашалък, в подножието на Кадифекале.

Не знам какво представлява днес, но по онова време беше една дупка, образувана от безформени като камилска гърбица стръмни възвишения и долове в полите на планината. Същински мамути, живели преди Потопа, които не са могли да се поберат в Ноевия ковчег, и затова поколенията им са се вкаменили! Като погледнете откъм планината, ще ви се стори, че цяло стадо от тези животни, всяко с размерите на шест слона, някога е обикаляло из огромната яма, въртяло се е насам-натам, докато най-накрая се е струпало на камари и се вкаменило, а от това се появила и тази Тамашалък махала. Но като слезете в нея, картината е съвършено различна. Сред куполите от къртичини се мъдрят къщи от камък, от ламарина, дори и от дъски, а повечето от тях нямат нищо общо с най-елементарната геометрия.

Връхлитащите от планината порои са повличали земята, отваряли са пътища тук и натам, а някъде са издълбавали направо цели стълбища.

Жителите на Тамашалък са чернокожи, дошли от Африка: уволнени слугини от конаците или избягали на групи баджи, заедно с мъжете си… Които са силни и здрави, денем слизат в града да работят на смокините, на паламуда или да просят; старците и недъгавите лежат полуголи пред прага, под жаркото слънце, като грамадни гущери. В Тамашалък и нощем е толкова горещо, както през деня.

Нагретите от слънцето скали по върховете на планината след залез започват бавно плавно да излъчват топлината си и за чернокожите в махалата настъпва царството на суданските нощи. Дали пък точно топлината не е събрала тук тези окаяни несретници?

И понеже ветровете и от дясно, и от ляво не могат да се доберат до тази котловина, тамашалъшката зима също е доста мека. Само че понякога, като завалят обилните дъждове, от планината се спускат порои и отнасят вещите пред някои къщи, дори и самите къщи, и баджите се надпреварват да вият на умряло до сутринта като някакви странни птици, но на следващия ден дружно поправят където и каквото има съборено и натрошено и после всичко пак си идва на мястото.