Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Какво ли ядене ще да е било, за да се докара до това състояние, а? Същински жив ембрион, малко по-голям от онези, дето са изложени в стъкленици по витрините на аптеките. А плюс това главата му беше стегната с метален обръч толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си всеки момент.

Каква ли магия караше Месуле калфа да вижда в него предишния си гуджубей? И какъв ли вятър бе довял гуджубея и неговата дадъ от резиденцията на Сюрури паша в Босфора чак дотук?

Не проявих любопитство, не я попитах. Знаех само това, че горката Месуле баджъ — самата тя кой знае как останала непродадена като част от бащиното му имане — денем го поверяваше на съседите и отиваше да изкара някоя надница в града, вечер се връщаше с пълна торба и продължаваше да му подържа живота.

Странна вярност, странна любов! Тя хвърля в недоумение такива като мен, дето не познават отблизо арабските момичета от някогашните конаци! Но може би тъкмо тази преданост и любов до степен на пълно обсебване са втъкали в несретницата жизнерадостта и финеса на едновремешната дворцова аристократка.

Един ден вървях по малка улица близо до Пещемалджъларбашъ. Тук между един парцел, който общината беше започнала да разрушава, и близкото възвишение имаше старо квартално гробище. Сред нестихващата детска врява до ушите ми долетя като че ли познат глас, който се молеше: „В името на Аллах! В името на Пророка, заради падишаха, недейте бе!“. После същият глас внезапно закрещя: „Няма ли тук мюсюлмани? Няма ли кой да ме спаси?“. Проврях глава през една дупка в зида и се озовах пред картината на побой.

Познавах Шейх Абду, колега в професията. Издялан като паметник, с бронзов тен, с дълга брада и бял халат сляп арабин. Той си имаше определено място на долния булевард, където се кръстосваха четири улици. Стоеше прав зиме и лете, без да помръдне, до един камък, служил вероятно за молитви на открито или за стъпало при качване на коня. Ако някой се опиташе да извае статуя на някогашен арабски шейх, смятам, че не би намерил по-величествен образец от този Шейх Абду. И той като мен беше проумял огромната сила на мълчанието и то прилягаше на едрото му тяло и на безжизнените му очи върху бронзовото, обрамчено с дълга бяла брада лице много повече, отколкото на мен. Да, нито звук, нито молитва или жест… Стоеше с вдигната към небето глава и обидена физиономия, а парите, които заслужаваше снежнобелият му халат, валяха непрестанно. Още по-учудващо бе, че неговите клиенти бяха не само мюсюлмани, ами и арменци, гърци, дори и евреи.

Та тогава за първи път видях Шейх Абду да се движи. При това по тялото и лицето му не трепваше нищо, очите му бяха безизразни, както винаги. С едната си ръка живата статуя държеше слабичка арабка, а сопата в другата ръка се вдигаше и падаше бавно и ритмично, сякаш отмерваше четенето на цитат от Корана. Не виждах дали устните му мърдат, или не, но всеки път те повтаряха една и съща дума: „Крадла, крадла, крадла!“.

Горката потърпевша бе нашата Месуле калфа. Огледах се, за да потърся помощ — не видях жива душа, освен калфата, която ядеше боя с тоягата и крещеше с цяло гърло, и купчината дечурлига, които си подхвърляха фесовете, тупаха с боси крака по земята и скачаха по раменете си като скакалци. Арабинът всъщност не удряше безразборно, а съвсем преднамерено по гърба и задника на Месуле баджъ. Нещастницата беше измършавяла дотам, че едва ли щеше да издържи. Трябваше да помогна на съседката си, но беше опасно да се приближа до шейха. По улиците често бях попадал на скандали със слепи просяци и направо се бях ужасил. Щом им се стореше, че някой ги напада — нали не виждаха, — те моментално вдигаха тоягите си, започваха да се въртят на място като пумпал и който попаднеше в очертанията на описвания кръг, не можеше да очаква нищо добро да се случи с главата или с очите му. А ето че случайността беше хвърлила Месуле калфа тъкмо в челюстите на неговото менгеме.

Като разбра, че няма надежда за помощ, калфата смени тона и отново го удари на молба:

— Ама Шейх… В името на Аллах, заради Пророка, заради главата на падишаха… Краката да ми изсъхнат, ако дойда още веднъж!

Шейхът обаче въобще не я чуваше и продължаваше с убийствено хладнокръвие да я налага.

— Крадла, крадла, крадла!…

Не издържах повече и викнах:

— Ей! Как не те е срам! Хайде в участъка!

Постъпката ми не се оказа като сметка без кръчмар: щом чу думата „участък“, шейхът моментално спря. Беше наясно, че може да запази мястото си на булеварда единствено чрез добро поведение пред полицията. Овладях си чудесно гласа, затова явно ме взе за полицай. Но така или иначе, не му се искаше да пусне Месуле и рече: