Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

В тази махала с дрехи от починали се издокарваха и преобразяваха за миг не само децата. Възрастна чернокожа, която предишния ден се е навъртала в толкова скъсани шалвари, че през дупките им са прозирали месата й, на следващия ще я видите в раиран панталон и сако с яка от кадифе; или пък ще е излязла да се развява по улиците с пола до коленете, загърната в издутите като паун дипли на шумолящ, богато набран чаршаф. Точно заради това една вечер през Рамазана се случи нещо, което хвърли в смут чаршията в Тилкилик. По онова време в Измир имаше един прочут табладжия. Старец от Йемен, висок на ръст, със съсухрено лице, кьосе… Зиме и лете носеше гумени галоши и изумрудено зелено джубе; увиваше на врата си преметнатия през раменете му като пелерина червен шал и спускаше двата му края пред гърдите си.

През летните нощи големците от района, които играеха на табла с Хаджъ в известното кафене на площада в Тилкилик, от време на време се забавляваха да го раздразнят дотам, че да се разпсува.

Една вечер по време на Рамазана, преди сахура 28, Аллах прибра душата на Хаджъ и на следващия ден стана такъв погребален обред, какъвто не се е правил и на големец. Същата вечер, след молитвата, площадът отново гъмжеше от хора. Беше свята нощ и затова не свиреше грамофон и не се танцуваше, водеха се печални, тъжни разговори за Хаджъ.

И в този момент от мрака на отсрещната улица бавно-бавно изплува фигурата на Хаджъ: не щеш ли, той вървеше право към осветеното от уличния фенер място — с изумруденото зелено джубе и с преметнатия през врата и спуснат пред гърдите червен шал. Първо някой изкрещя, после скочиха всички. Разбягаха се — с писъци и щръкнали от ужас коси, с вопли и молитви за пощада, блъскаха се един друг, събаряха столове и маси… Наистина, страшно си беше да видиш как през нощта по пътя откъм гробищата се задава мъртвецът, когото същия ден си погребал с почести и молитви. Само че това, което видяха хората, не беше самият табладжия Хаджъ, а чернокожият му съсед, пременен в неговите дрехи, тръгнал след вечерната молитва към кафенето на площада да изпие чаша чай, както обикновено.

Авторитетът ми в Тамашалък растеше, започвах да се чувствам като вожд на племе от пустинята. Вярно, тук наистина приличаше на пустиня. Можех да разбирам езика на жените единствено когато си говореха с мен. Но когато се провикваха една на друга отдалече, когато се събираха пред някоя къща да се посмеят или когато се караха, спокойно можехте да решите, че се намирате в африканско село.

Запознах се с Месуле калфа точно в този Тамашалък. По онова време тя беше само кожа и кости, имаше дълъг врат, който още повече подсилваше кльощавия й вид. Обуваше се в мъжки ботинки с копчета отстрани, а над тях се подаваха увиснали на тънките й като вейка глезени мъжки къси чорапи. И понеже йелдирмето 29й беше доста късо, краката й от капачките на коленете до тези къси чорапи и зиме, и лете бяха голи.

Въпреки неугледния й външен вид, в нея имаше някакъв необясним чар, някакъв аристократичен финес. Сутрин слизаше по едно от стръмните свлачища в подножието на Кадифекале, като въртеше в кръг малка празна торбичка, спираше се за кратко да поговори и да се пошегува с жените от площада малко по-надолу от нашата къща и продължаваше нататък, а вечер се връщаше по същия път, този път с пълна торбичка, и пак се качваше в планината. Бях забелязал, че съседите много уважават тази Месуле баджъ. След известно време, като се запознахме и разговорихме с нея, реших, че са прави. Езикът й не беше нескопосен като на другите, същевременно в движението на устните й имаше финес, произнасяше невероятно изискани думи, чудесно познаваше обноските и етикецията, красивата сърдечна усмивка никога не слизаше от лицето й, блестеше в очите й и снежнобелите зъби. Един прекрасен ден, между другото, ми разказа за резиденцията на някой си Сюрури паша на Босфора и тогава разбрах каква е истината.

Впоследствие научих, че Месуле калфа си има един любим малък бей, както тя му викаше — гуджубей. Живеели в една стая на Топалалтъ и тя сама се грижела за този болен гуджубей. Мислех си, че е момче на около двадесет — двадесет и пет години. По-късно го видях — човешка развалина към шестдесетте. Или може да беше и на четиридесет, знам ли? За да определиш нечия възраст, на човека би трябвало да му е останало поне нещо — я физиономия, я тяло. Оказа се, че този гуджубей е непрокопсаник, който пропилял или изял останалите от таткото паша конаци и ханове.