Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Нямам представа след колко седмици или след колко месеца вълната ме изхвърли в един голям град. Попитах кой е — Коня, казаха ми. Разгромът навън, в Сирия, се примеси с хаоса след военното примирие вътре и това доведе до там, че страната ни стана непоносима. Последва ново странстване — този път ту молех, просех и ядях бой на турски, ту се разболявах и дни наред изпадах в безсъзнание, ту огромната нищета — това най-добро животоспасяващо лекарство, ме оправяше и аз продължавах да се влача още известно време… Докато най-накрая великото чудо, както се изразих по-горе, ме завари в болницата на град Измир.

Бях в тежко състояние — по пътищата продадох всичко, което имах, като се започне от табакерата и се стигне до кожения колан, а после — от дрехите до муската на врата ми. Така че, за да ме изпише от болницата, директорът й беше принуден да ми даде дрипите на самотния старец, който почина на съседното легло: долна риза, чифт вехти разтегнати гумени галоши, дебел бастун с мирис на череша и по някакво печално стечение на обстоятелствата — един костюм с редингот, толкова износен, че беше позеленял и излъскан като ливада.

В току-що окупирания от гърците Измир цареше пълен хаос. Но пък такива като мен не ги оставяха просто ей така, на улицата, ами ги настаняваха като гости в един стар склад за тютюн близо до Кятибоглу — с по един сламеник на човек и с по една супа на ден. Какво да се прави, слава на Аллах и за това!

Мога да ви кажа, че в деня, в който излязох от болницата, от предишното ми „аз“ беше останала само главата — а тя стърчеше още по-грамадна над стопеното ми тяло.

Лекарят ми препоръча много слънце, пълна почивка и изобилна храна. За първите два илача в рецептата нямаше какво да му мисля. Тъй като лятото беше настъпило, слънце — колкото щеш. С почивката беше същото — отиваш и лягаш (в смисъл, без да помръднеш) сред гмеж от хора по наровете наоколо, които стенат и плачат, вдигат скандали и даже умират с време или без време. Но това с изобилната храна…?!

Отначало се изтягах по цял ден в едно старо еврейско гробище зад склада. Покритите с тънък мъх мраморни камъни денем се напичаха от слънцето и ставаха приятно топли като плочник в баня. Мога да кажа, че моето ново оцеляване и повторното ми връщане в живота се случи точно в това гробище. Най-напред, с прилепен гръб към камъка, приличах на умрял гущер. Тялото ми беше толкова изпосталяло, че слънчевите лъчи преминаваха през него и отпечатваха върху камъка рисунъка на скелета. Да не мислите, че лъжа! Ето на, това същото слънце, което ме облизваше с мекия си топъл език така, както кучката лиже своето мъниче, то ме съживи. По това време, когато отново се връщах към живота, главата ми беше мъртва точно толкова, колкото и тялото ми. В затворените ми очи прехвърчаха искри, а сред тях оживяваха и започваха да подскачат малки фигурки, същински водни бълхички, изплували от блато. Колко хубаво го е казал един от големите поети — трябва да е Фузули:

Тялото ми изхвърли навън всичката отрова и мръсотия, натрупана в него. Просто едно детински невинно сърце, изпълнено с доброта и жизнерадост.

Като се поизправих малко на крака, започнах да правя кратки разходки наоколо. Те бяха трудни и колебливи, както първите стъпки на току-що прохождащо дете. На всеки девет-десет крачки коленете ми се подгъваха и сядах там, докъдето бях стигнал, прибирах бастуна под себе си и си почивах, а времето се изнизваше минута след минута…

По онова време взех да навлизам в професията. Кой знае защо, много често в следобедните часове минавах все покрай Ешрефпаша джамия, а тя се намираше на пътя към Къзълчуллу. Облягах се на едно дърво точно срещу входа да си почина, гледах как хората се разотиват след намаза. Сред тях имаше и една възрастна жена. Заглеждах се от доста време в нея, защото отдалече приличаше на горката ми баба — беше нисичка, люшкаше се насам-натам като юрдечка, черният чаршаф 27беше закопчан под брадата й с карфица, кафявият шал не слизаше от плещите й зиме и лете.

След няколко дни видях, че и тя ми обръща внимание — дали защото бе забелязала погледите ми, или също се беше припознала. Дори след четири-пет крачки се спираше, обръщаше се, преструваше се, че си почива, и пак ме заглеждаше, след което, явно разколебана, продължаваше да върви сякаш насила по-нататък.

Най-накрая един ден изкрета с патешката си походка разстоянието между входа на джамията и мен, отвори си чантата и без да ме погледне в очите, ми подаде два лъскави гроша.