Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Както обясних по-преди, задълженията ми бяха да съм секретар и да преподавам писане… Ако ми се стегнеше душата, можех да давам свободни часове колкото ми се иска, и да съзерцавам градината през прозорците на моята стая. Почти винаги два от трите ми часа бяха свободни. Но както стана ясно, това не ме тревожеше много-много, защото беше един вид доброволно задължение. Така че, стига да не избухнеше скандал в някой от свободните часове, аз не се помръдвах от място. В замяна на това грижата за градината — задължение, което предполагах, че ще е лесно — се оказа тежка и отговорна работа. Някои палави момчета се катереха по дърветата да крадат плодове. В такива моменти бащата, скрит сред бурените, първо сваляше децата със сопата, след което с настръхнала като бодлите на таралеж рошава брада идваше да се кара на мен.

А що се отнася до учителите по възпитание в национален и религиозен дух, най-важният сред тях беше наш Талят. Останалите бяха старци от близките махали, както и неколцина студенти, които Шевкати бей хващаше и довеждаше от Конака на Зейнеб ханъм. Директорът не обичаше да се говори за пари, затова пред тях развиваше теми за по-висшите идеали, а когато те не можеха да ги наситят, на тяхно място докарваше нови.

В част от тези университетски момчета долавях известна мисъл. Прихващаха ги интересни хрумвания, че уж имало нещо за ядене и пиене, а старците явно са го скрили за себе си, така че се наговаряха да ги изместят, сами да застанат начело на училището, подстрекаваха и учениците. В такива моменти на Шевкати бей не му оставаше друго, освен да печели време.

Горките момчета! Държаха гръмки речи в клас, провеждаха събрания в градината, докато сътворената от самите тях надежда се изхабеше докрай — също като оня експонат в моята стая, наречен каса, от който не видях нищо добро! После изчезваха.

Част от преподавателите идваха без заплащане, водеха се почетни лектори. Един ден например пристигна някакъв треперещ пенсиониран моряк и поиска да приемем сина му на евтина издръжка, защото не могъл да го вкара в нито едно училище. С грамадното си дясно око Шевкати бей го изгледа с тъпо съчувствие, присви съвсем лявото си око и взе да разсъждава:

— Многоуважаеми… длъжни сме да си помагаме един на друг, нали? Вашето момче е и наше дете… И ние няма да ви искаме пари. Само че, ако сте съгласен по два часа на седмица нашите момчета да се възползват от вашата наука…

— Моля, не ви разбрах.

— Да давате по два часа седмично уроци по математика. За вас ще е истинско удоволствие.

— Ама аз никога не съм преподавал!

— Но моля ви, господине! Нима може да има по-добър учител от вас?

На следващия ден до табелата, закачена встрани от директорския кабинет, добавих с красиви букви: „Майор Ферхад бей, по Божията милост командир на фрегата в оставка и преподавател по математика“.

Понякога Ферхад бей се отбиваше в училището, но повечето пъти не идваше. (Така постъпваше и синът му.) Обаче онова място в списъка на преподавателските кадри дълго време стоеше запълнено с едно доблестно име.

Постепенно започнах да надушвам и разни други далавери в дейността на това училище: бяхме влезли вече в Първата световна война. От Чанаккале пристигаха лоши новини. Недоимъкът в Истанбул нарастваше от ден на ден. Точно по това време най-церемониално в училището бяха приети безплатно тъкмо пет деца на герои. За сметка на това всеки ден изпращахме останалите ученици с по една боядисана в червено тенекиена кутия да събират дарения по улиците. После работата се разрасна още повече. В качеството си на училищен секретар връзвах върху яката на редингота си панделка, качваха ме на почасово наета кола и тръгвах да моля за субсидии в някои магазини и търговски центрове. Първите уроци по просене усвоих при тези си обиколки.

Разказвах за децата на героите, без да уточнявам колко на брой са! Как са постъпили в училище „Нур-и Ирфан“, как сме приели в обятията си тези рожбички, събирах за тях пари и провизии. Спомням си, че един ден някъде около Тахтакале един ковач на подкови ми каза, че нямал пари и провизии, но ще ми даде няколко шепи пирони. Блестящи резултати! Толкова блестящи, че от време на време Шевкати бей даже ми даваше извънредно по една-две лири от портфейла на баща си като прибавка към отчетената в училищната каса месечна заплата.

Това не беше ли просия? Да беше само това! Защото не съм убеден, че в същото време ние не мамехме и не лъжехме. Още по-лошото бе, че раздавах наляво и надясно разписки с моя подпис. Така една вечер, когато двамата с бащата ни изправиха пред полицейския комисар, загубих ума и дума от страх. Слава богу, призовката била заради фалшив сигнал, че в училището укриваме няколко дезертьори от фронта.