Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Обаче свободата! Как да устоиш на подобна съблазън? Ако се замислиш, за такъв като мен най-добрата свобода е липсата на свобода. Да се оставиш събитията да те влачат по течението, без да напрягаш волята си, без да се питаш по кой от откритите пред теб пътища да поемеш! Но детинският трепет, обзел другите изгнаници, рефлектира и върху мен. Преди още да дойда на себе си, се бях качил на кораба заедно с тях, все едно някой ми беше изпратил от Истанбул запечатана с червен восък покана да тръгна веднага.

Ужасен си дадох сметка каква щуротия съм извършил едва в Сиркеджи, през нощта, в онзи евтин хотел. И точно тогава моята стая в Синоп, по-точно моят дюкян, ми се стори като наистина безвъзвратно изгубен фотьойл за съзерцание. Освен Талят, в Истанбул не беше останал никой от моите близки. Не отиваше на добре и този нещастник. През трите години, в които не се бяхме виждали, моят приятел беше загубил едното си дете, но всемогъщият Бог беше изпратил да го заместят две нови дечица — и то едновременно.

Като завършил право, Талят се записал в друг отдел на Университета. Но както ми обясни, това било само хитър номер. Поставял началниците си от „вакъфите“ натясно, като им казвал: „Отивам в Университета“, а преподавал смятане и персийски език в едно специализирано училище край Аксарай срещу триста гроша месечно. Едновременно с това в свободното си време този амбициозен момък пак работел по литографиите за лекциите в Университета и ако не за една, то за две години минавал от клас в клас.

Талят още веднъж пожела да ми помогне и при втората ни среща в кафенето на хотела в Сиркеджи ми каза:

— Намерих и за теб работа в нашето училище. Ще преподаваш писане и ще бъдеш секретар… Най-трудното нещо в тази работа е да си прибереш парите в началото на месеца… Но ако ги попритиснеш, става… В замяна ще се храниш и спиш в училището, ще имаш самостоятелна стая.

Да, но в оня дюкян в Синоп, по-точно у дома, през лятото носех риза, а през зимата — аба, така че модата на моя редингот беше горе-долу отминала. Приспособихме една бяла риза с две яки на ластик и работата се оправи. Това учебно заведение сред граничещи една с друга градини на мъжки помещения и харем, разрушени конюшни, бани и басейни, се управляваше от баща и син. Синът, Шевкати бей, беше завършил право в Солунския университет. Едното му око беше по-малко от другото, главата и челюстта му — леко изкривени на една страна, заекваше. Най-важният член на дирекцията беше баща му, който при първото ми появяване в двора взех за градинар заради потурите от шаяк, съдраните цървули на бос крак, ризата с илици от рамото и рошавата прошарена брада. Дойдеше ли някой посетител обаче, заради този му външен вид го скриваха някъде в кой знае кое затънтено ъгълче на сградата.

Не ме питаха и разпитваха кой съм и откъде идвам. Имах задължение да бъда секретар и да преподавам писане… Ако ми се стегнела душата, можел съм да изнасям уроци на открито, да наблюдавам градината през прозорците, оградили в кръг моята стая.

— Не му мислете за заплатата! — ми каза Шевкати бей. — Училището е ваше. Нека да дойде началото на месеца, та да видим колко ще ви плащаме.

Това звучеше леко притеснително. Но каквото и да ми капнеше в началото на месеца, аз бях в такова състояние, че устройването ми тук на работа приех като благодеяние, с което да си осигурявам прехраната, пък и да прибавя нещо отгоре към спестяванията ми от Синоп.

Името на училището беше „Нур-и Ирфан“ 22. По това, че в момента, в който влизахме и излизахме от час, бащата обикаляше по градините и залите с увесен на врата продънен барабан, си личеше, че се подготвяме за съревнование с Галатасарай Султание. Така или иначе, това беше централна тема на разговорите, които се водеха там. Родните момчета трябвало обезателно да бъдат изтръгнати от ръцете на ония тъмни субекти Фрерлер 23, които им разваляли възпитанието. А народът ни, Аллах здраве да му дава, още тънел в простотия. Не стига, че изсипвал цял куп пари, ами на всичкото отгоре се тръшкал и молел да заведе децата си, за да ги съсипят в оня вертеп, наречен Галатасарай. Но не трябвало да губим надежда. Благодарение на сплотените родолюбци, интелигентни и предани патриоти като мен и Талят, някой ден, разбира се, те сами щели да поемат по пътя на „Нур-и Ирфан“.

Отначало бащата и синът смятали да се захванат с животновъдство и заедно с неколцина свои земляци закупили малко земя в Чаталджа, но не щеш ли, след известно време се разделили с непочтените си съдружници и преминали към училищното дело. Не знам какво са платили за този конак, част от собствениците на който бяха в неизвестност. Може би посредниците бяха надушили нещичко и засега бяха назначили бащата и сина като пазачи. Клюката е, че пак чрез посредниците те са предплатили вече известна сума, а остатъка договорили на разсрочено плащане, така че явно се опитваха да купят конака на някаква мизерна цена.