Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

— Деца, нещо става с мен, изглежда, ще умра!

И след малко наистина взе, че умря.

Толкова роднини, толкова познати! Но на погребението й беше единствено Гюлфидан калфа. Същото беше после и у дома…

Да вземем мен сега! Казват, че в министерството всичко ставало бавно. Също така бавно аз бях изхвърлен оттам. Отначало никой не ме закачаше за нищо и се окуражих. Но по време на прословутата чистка, която започна само няколко месеца след революцията, първият изритан на улицата бях аз.

В министерството се сприятелих с един младеж — Талят Брадата. И наистина, по онова време той беше съвсем незначителен служител и брадата не му отиваше. При него обаче причината беше съвършено друга — Талят беше беден като пророка Еюб. Син на писар в малка митница, семейството му — многодетно. Невероятно трудолюбив. Прехвърчал като искра през началното училище, гимназията, лицея и кажи-речи все още дете, той се озовал пред най-горния курс. Бедата обаче дебне човека изневиделица. Вкъщи нямало място ни къде да седне, ни къде да чете, затова се подготвял за зрелостните изпити в отсрещните гробища. А там започнало да го преследва едно момиче… Известно е какво би могло да се случи сред напечените в жарките следобеди надгробни камъни и гъсталаците от изсъхнали треволяци и тръни, когато това момиче започнало безогледно да го съблазнява и да му подхвърля шегички… Кварталът взел мерки и насила натресъл момичето на Талят; тъстът му целунал полите и ръката на началника и го устроил на работа като писар в Министерството на вакъфите срещу двеста гроша месечна заплата. А после започнали да се пръкват едно след друго и децата — за шест години техният брой достигнал цифрата четири. За сметка на това пък заплатата му все още стояла на триста и петдесет гроша… Приятелите му събирали помощи, но не смятали за удачно да му ги дават във вид на пари, ами купували провизии за цял месец — масло, ориз, захар — и му ги носели вкъщи. Така че брадата на Талят не се дължеше на аскетизъм, ами на безпаричие. Един ден той ми се изповяда, сякаш ме посвещаваше в голяма тайна:

— Какво да се прави, братко, зле съм облечен… Пък и ако до пет-шест дни не намеря пари за бръснар, заприличвам на отрепка. Рекох си, не е ли по-добре честно и почтено да си пусна на бърза ръка една брада!?

Талят беше дребен, невзрачен човек. По тази причина беше орисан да го унижават и мачкат навсякъде. Ако я нямаше тази брада, започнала да се прошарва от тук от там, преди още да е прехвърлил двадесет и петте, напълно възможно бе, щом подхванат уволненията, ударът да го засегне и той да изхвърчи. Но несъмнено брадата не беше единственото нещо, което спасяваше Талят. Той беше извънредно трудолюбив и изпълнителен чиновник. Вършеше не само собствените си задължения, ами и нашите. Не мога да кажа, че всеки служител от всяка канцелария, който се сблъскваше с проблем, сам тичаше при него, но за сметка на това изпращаше разсилния да го извика. Непрекъснатото и неуморно усърдие на Талят понякога ни разваляше настроението и спокойствието. Даже в моменти, когато заради нас той се претрепваше от работа, ние вдигахме ръце пред очите си, сякаш ни е хванала морската болест, и го хокахме:

— Моля те, за бога, спри се за малко!

В канцелариите нямаше тетрадки за отчетност. Най-достоверният регистър за дейностите през изминалите дни бе паметта на Талят. Някои от началниците в Комисията по съкращенията вероятно са си припомнили този съсухрен и невзрачен дребен чиновник не толкова заради брадата, колкото заради работата му, и пред очите им моментално се е появила картината на развихрилия се в цялото учреждение хаос след евентуалното му уволнение.

В същото време Талят Брадата беше и много общителен. Вярно, може да се каже: „Ще какво щеше да прави, ако не беше такъв?“, но се случваше и да се намръщи заради нечие непристойно поведение. Най-грубите обноски обаче посрещаше, като че ли бяха комплимент, просто ги подминаваше, без да реагира. Макар да изглеждаше, че все едно не разбира нищо, той беше много чувствителен на тема „свиня“. А понякога дори най-невинните думи или обноски ги тълкуваше посвоему и ставаше избухлив и несговорчив. Щом приключеше с работата и сметнеше, че наблизо няма никой, той си представяше всички преживени случки и си разтоварваше душата, като в отговор на всяка една от тях отправяше хамалска псувня или ругатня.

Да кажеш, че Талят Брадата бе веселяк, може би нямаше да е вярно… Но от време на време у него се надигаше вълна на безпричинна радост, така както става при малките деца: понякога напрегнати, друг път в еуфория… И без това всяка фибра от тясното му и дребно лице, смалено от немотията до големината на черпак, на всичкото отгоре покрито в голямата си част и с брада, започваше да трепти, очите му овлажняваха и заблестяваха, чуруликаше като птиче. Този изблик на радост, съпроводен със стискане на ръцете и тупане по рамото на човека отсреща, предизвикваше хладни ответни действия. Колко пъти в такива моменти едва съм се въздържал да не му изкрещя: „На какво толкова се радваш, бе човек!?“.