Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

След толкова дирене из всички краища на града, си избрах стая с изглед към улицата в една малка къща сред най-свестните в Тамашалък. До нея беше долепена пристройка без предна стена, малка каменна площадка и в дъното й — кухня с огнище. Хазяйката се казваше Нур-и Нигях калфа, болногледачка. Не знам дали на това лекарите му викат „слонска болест“, но краката на жената бяха ужасно подути. Лежеше неподвижно на дървеното си легло в пристройката до моята стая.

Не знам какво е яла и пила, преди да се настаня тук. Вероятно от съседните къщи са й носели по някой залък.

Но откакто дойдох, с парите от наема на огнището започна да вдига пара я млекце, я оризова супа. Какво представлява Тамашалък, си личеше по това, което чувах да си говорят някои от завистливите баджи, одумвайки Нур-и Нигях калфа: „Пази боже! Огря я слънце! Изяжда си целия наем от къщата!“. Обаче щастието й не продължи дълго. Една вечер, месец — месец и половина след като се пренесох в Тамашалък, когато се прибрах, заварих стаята на баджъ затворена и с червен печат на вратата. На прага гореше малка газена лампа. Като запалих и моята, съседите се скупчиха пред прозореца да ми съобщят новината. Сутринта, малко след като съм излязъл, Нур-и Нигях починала и при намаза по икиндия я погребали. Същата нощ се чудех как толкова набързо са извършили и приключили с всичко — от запечатването на стаята до запалването на газената лампа. Но по-късно разбрах, че в Тамашалък няма нищо по-просто от смъртта. Най-обичайната и неотменна гледка по тепетата и доловете край моя дом, по празните местенца пред подобието на къщи, са клекналите в кръг седем-осем баджи — същински накацали по сметището гарги. Понякога ги чувах да надават ужасни писъци и както си седяха кротко и мирно, изведнъж ги виждах да скачат и да се мятат насам-натам около някой проснат на рогозка в средата. Отвред към тях се втурваха други жени, хващаха ги за ръцете и набързо ги укротяваха. Още не минал и половин час, няколко чернокожи мъже, нарамили отворен ковчег, се спускаха по надолнището и така за няма и два часа време мъртвият, който и да беше той, се приравняваше по старшинство с пророка Нух.

Тъй като Нур-и Нигях калфа си нямаше никого, къщата и вещите й останаха без собственик. Купих на търг няколкото парцала и четири-пет домакински съдинки — това бяха всичките й притежания — и наех този път цялата къща. И ето че точно това ме издигна до нивото на най-първите хора в махалата. Съседките вече метяха и чистеха къщата, перяха, готвеха. Ако човек си дадеше сметка, че някои от тези жени някога са служили като калфа или дадъ по дворците на паши, а може би и на везири, нямаше как да не реши, че съдбата е оказала голяма чест на последния внук от рода Коджабаш.

Отплащах им се с останало от прането ми парченце сапун, с една-две чинийки от ястията с пълнеж, които те ми приготвяха, с остатъци сух хляб, а понякога и с по няколко мушнати в ръката им монети.

Спокойно мога да кажа, че никъде другаде не бях виждал такава поголовна мизерия. Когато албанецът, който продаваше храна за котки, се отбиеше в махалата, жените се скупчваха край него, режеха си по парче от набучения на върлина бял дроб, замесваха го с намачкан сух хляб на тесто и го печаха на запалените пред вратите им съчки. Разбирах и другите, които не можеха да си го позволят — течаха им лигите, душеха като котки виещия се над мазната тава дим, облизваха се с червените си езици и отправяха благословии: „Да си жив и здрав, съседе… да ти е сладко!“.

Понякога в махалата докарваха и големи парчета камилско месо. Сигурно от заклани извън града стари животни, макар че нищо не пречеше да са от някоя вече умряла камила. Въпреки че е леко възкисело, моите съседи твърдяха, че камилското месо е вкусно като биволското, и се опитваха да накарат и мен да хапна от изпържените от него кюфтета. Не можех да си обясня що за Божия повеля бе тази чудовищна мизерия да се шири в непосредствена близост до Френския квартал, за чието богатство се носеха легенди. Но още по-учудващ беше фактът, че в махалата въобще не се чуваше да е станала някаква кражба, въпреки скандалите, които се разпалваха заради парченце останало от прането сапун или заради съчка за огъня, въпреки скубането на коси и пукнатите глави, въпреки кървавите битки, в които понякога се намесваха и мъжете със сопи в ръце. Разправиите ставаха само заради нарушеното право на подялба.

В Тамашалък имаше и доста деца, по-малките от които ходеха почти съвсем голички, като в туземните села из Арфика. Само че и вие сте виждали някой прекрасен ден едно или няколко от тях да излизат на разходка, хванати за ръце, като истински кукли — с копринени рокли на фестони, извезани с мъниста пелерини, панделки в къдравите коси, даже с пъстроцветни японски чадъри. В тези случаи веднага трябваше да се досетите, че наскоро в някой аристократичен квартал е умряло момиченце.