Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Сред жежката пушилка на деня ударните инструменти нагнетяваха във въздуха още по-гъсти облаци от прах и пепел; всички в един глас редяха песни, доста близки до сегашните игриви инструментални мелодии; наредени в концентрични кръгове около телето чернокожи мъже подскачаха, въртяха се на място като маймуни, удряха една в друга здраво стиснатите в ръцете си тояги и играеха някакъв странен танец. После под съпровода на същата тази врява телето се заколваше, с невероятна бързина се одираше и разфасоваше, печеше се на разпаления със струпаните трески огън и се изяждаше.

В чест на големия ден за махалата си дадох почивка и не тръгнах на работа, ами си останах у дома, за да наблюдавам празника — между саксиите с мушкато, наредени на прозореца от моята Месуле баджъ.

Някои от чернокожите ни съседи идваха пред прозореца ми да си разменим по някоя дума и да ми покажат новите си чаршафи. Понякога се изнизваха сакати, смахнати просяци, слепци, водени под ръка. Макар че не просеха, аз по собствена прищявка ги спирах и им давах по една десетачка. Не щеш ли, на едно от отсрещните възвишения изведнъж се вдигна тупурдия, настана хаос и хората се разбягаха. Понякога в такива изключителни дни старият баща на някой от чернокожите го прихващаха дяволите, на устата му избиваше пяна и той започваше с викове и крясъци да се мята и гърчи по земята. Покрай него се струпваха много хора, дори елегантни жени, офицери, и то не толкова да помогнат с нещо, колкото от любопитство — да не пропуснат такава сцена. Отначало си помислих, че е нещо пак от този сорт, и не обърнах внимание. Но след малко един полицай, прегърнал някакво дете, разцепи навалицата и тръгна право към нас. Като го видях да идва, аз също излязох от къщи.

— Имате ли вода? Бързо намерете малко вода и ми я донесете! — викаше с цяло гърло полицаят.

Сложихме детето на рогозката пред нашата врата. От носа му неспирно бликаше кръв, размазваше се по цялото му лице, така че то изобщо не се виждаше. Като го поизмихме малко, се показа прекрасно личице с остри като на козле носле и брадичка, твърди по краищата нежни уши и слепени от водата и калта къдрави коси. А после, като си отвори очите, се откри нещо невероятно — почти зелени ириси, с червени точици из тях, сякаш капчици от предишната кръв.

При нас вече нямаше нищо любопитно за гледане, така че тълпата отново се върна към танеца с тоягите. Останахме единствено Месуле баджъ, аз и полицаят.

Беше най-обикновено нараняване при падане. Може и другите деца да са го блъснали или пък, като е тичало сред навалицата от едно място на друго, самичко да е паднало. Ожулванията по кожата на лицето и краката не бяха нещо сериозно. Първото, което ни разтревожи, беше кръвта от носа, но когато и тя спря да шурти, седналият на земята полицай се надигна.

— Да вървя да търся оная уличница, майка му… Раждат, раждат, за да ги захвърлят ей така!…

Тръгна си от нас с псувни и ругатни.

Не след дълго, тъкмо с Месуле баджъ хранехме момченцето с ориз и мляко, отсреща с писъци и рев се зададе някакво момиче с йелдирме. Като я видя така разплакана, момченцето спря да яде и също започна да пищи. Това момиче хич не ми приличаше на майка, затова я попитах:

— Кака ли си му?

Тя стисна и разклати сополивия нос на детето така, като че ли за втори път искаше да го разкървави, целуна го и ми отговори:

— Майка му!

Чудна работа! Ако се съдеше по това, че няколко от предните му зъби бяха паднали, момченцето трябваше да е на около седем години. А майката не изглеждаше да има и двадесет.

Бедните хора бързо се сприятеляват. Научихме каква е работата от самото момиче. Не били непознати по тия места. Заедно с две свои връстнички наела стая в Топалалтъ, есен работела на смокините, сетне — каквото й попадне, ходела и на тютюните, и на паламуда.

— Нямаш ли си мъж?

Само отметна глава назад, отвърна ми с едно: „Ъ-ъ!“ и по това разбрах, че не е редно да я разпитвам повече. Денем оставяла момченцето при една еврейка на улица „Синагогата“ срещу четиридесет пари. Не са кой знае колко много, но като се пресметне, че според деня в двора на еврейката се събирали по четиридесет-петдесет деца…

— Абе, момиче… — обади се Месуле баджъ, която полека-лека беше започнала да се привързва към детето. — Еврейката сигурно го бие това хубаво момченце!

— Ааах! — въздъхна дълбоко момичето и се оплака: — Боят нищо не е! Ами подкокоросвала другите деца да му измъкват и храната от ръцете… Моето и без това си е малко глупавичко!