Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Колко странно! Същите хора, които не ме забелязваха, когато ги молех за работа, и даже ме пъдеха, щом се провлачех покрай тях дълбоко умислен, ставаха състрадателни и в осакатената ми длан, колкото и да я криех, падаха десетачки и грошове.

Един прекрасен ден някакъв търговец от Крит, и аз не знам как, ме пусна вътре. Този ден придоби специално значение в моя живот. Защото беше първият от трите дни, през които за първи път в съществуването си щях както всеки друг да работя и да си спечеля хляба.

Това беше просторна и дълга каменна площадка, залята със светлина, която нахлуваше през кокетните прозорци над нея. Между железните греди, които поддържаха покрива, се проточваха редици от маси, хората седяха от двете им страни на дървени пейки и подреждаха смокини в кутиите пред себе си. Това съвсем не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Както става във всяка работа, неопитните пълнеха долната част на кутията, а майсторите, които вземаха два-три пъти по-голяма надница, извайваха върху тях красиви фигури от плодовете. Пръстите на всички бяха разранени от лепкавия сладък клей. Когато вече не бяха в състояние да продължават, донасяха чаши с чисто кафе, те отпиваха набързо няколко глътки отгоре, после си топваха пръстите в чашата и раните изчезваха.

Дадоха ми работа, за която използвах краката си — не само заради моята неопитност, но и заради сакатите ми пръсти. Пренасях напълнените кутии от една маса на друга, проверявах ги, на тяхно място донасях празни.

Почти всички, които работеха на крак, бяха деца. Наистина изглеждаше странно сред тях да се мотае като същински професор някакъв мъж с редингот и брада. Ако прибавех към това си работно облекло и бастуна, съвсем щях да се набивам на очи и само като си го представих, мушнах бастуна под една маса.

Да стоиш от сутрин до вечер на крак и с по две кутии в двете ръце да сновеш от маса на маса като махалото на часовник! Обаче в необичайни времена човек стига до състояние, при което не усеща умора, както не усеща и болка. Бях направо във възторг от неподозираната си прилежност. Само че, когато вечер се завръщах в Тамашалък, нещата вземаха друг обрат. Ако пресметнем разстоянието, което изминавах неуморно от маса до маса всеки ден, може би щеше да надхвърли пътя ми за два месеца в друго време. Плюс това, без да можеш да седнеш дори за миг, за да си поемеш дъх…

Някога бях чул на улицата как един хулиган ругаеше някого: „Я си виж перпендикуляра, бе!“ и не можах да осмисля думите му. През нощите след трите дни, прекарани на крак, разбрах какво означава на някого да му се е повредил перпендикулярът! Костите ми се бяха врязали едни в други, колкото ребра имах, се бяха забили в корема, оттам — в слабините, жилите на краката ми бяха изопнати от край до край. Не можех както винаги да си легна в постелята изпънат, само се свивах на топка върху покривката на кревата, сгъвах коленете си към корема, притисках ги силно с ръце и едва тогава усещах, че частите на тялото ми си идват на мястото си, и за кратко се отпусках. После, призори, по тъмно, отново да излезеш навън, отново да отидеш на работа, и на всичко отгоре да не получиш дори една четвърт от парите, които ми носеше другата професия! Какъв смисъл имаше! Излишна гордост? Болест, която продължава при някои до гроб и не изпуска от лапите си нещастника, преди да склопи очи върху някоя разсъхнала се рогозка или на бесилото. Слава богу, че при мен, както казах, тази треска се проявява в онези безвредни кризи, които пролазват от време на време по кожата ми.

На втория ден махалото продължи да се движи почти в същия порядък — между пронизващата ноздрите миризма на каменната площадка и благодатния аромат на атмосферата при тамашалъшките чернокожи, наситен с преливащи една в друга песни и вихрещи се скандали. При това от време на време все се намираше някой да ми подвикне: „Стига си спал, татенце!“. Че кой ли спеше? Но колкото и да препусках, как можеше да не се набия в очите на щъкащите покрай мен момчетии.

Да, махалото не забавяше ритъма си. Но да не премълчавам и това, че по стар навик аз се разсейвах и започвах да снова напред-назад между масите в грешната посока. Това се случваше най-вече когато вечерните сенки започнеха да се смесват с цигарения дим, който плуваше напластен между железните релси и откритите греди на тавана. Това беше времето, когато борсата в другата ми професия се развихряше. Странно, изключително странно! Когато работех тук и се позабавех, започваха да ми подвикват: „Недей да спиш, татенце!“. А на другото място забавянето, изоставането по-назад от забързаните минувачи се приемаше добре. Получените пари за това, че съм ходил бавно и нищо не съм работил, надхвърляха няколко пъти надницата ми за извършената работа при изтощаващото до припадък бързане.