Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

На третия ден махалото забави ритъма си още повече и надвечер показа първите признаци на спиране. Тогава, без да се интересувам каква надница ми се полага, измъкнах полекичка бастуна си изпод масата и бавно се изнизах зад гърба на работниците, които седяха с натопени в горещото кафе пръсти и в същото време си пееха песни. Напуснах и толкоз!

Да речем, някое бедно семейство има дъщеря. Изведнъж се случва нещо и всичко се обръща наопаки. Не че е кой знае колко за оплакване животът на богатата любовница. Яде каквото не е вкусвала, облича каквото никога не е носила, возят я на кола. Но през цялото време тя непрекъснато страда и тъгува за предишния си бедняшки живот. Ако някой от сборището на хамалите я поиска за жена, тя със сълзи на очи ще се съгласи, ще каже, че на драго сърце ще замени лукса, с който вече е свикнала, с миндера, лука и хляба му, и тези думи ще са искрени — като молитва. Нима има на този свят друга толкова дълбоко вкоренена добродетел, каквато е честта?

Но да речем, че един прекрасен ден Господ измени на молитвите й и изпрати човек, който, макар и с мъничко, е по-добър от избрания хамалин Джемал, и той й носи пръстен и букет цветя. Този живот, разбира се, е къде-къде по-бляскав от живота с лютивия лук и твърдия сламеник. Но този път палачинката се обръща, част по част женицата изхвърля добродетелта, която е изпълвала сърцето й, и започва да запълва мястото й с това-онова от новия си начин на живот: манто, коприна, чорапи, музикален инструмент, кола, ухажвания на елегантни мъже и т.н., и т.н. Защото в края на краищата и това, въпреки че е нещо ново и краткотрайно, се е превърнало в друга, не по-малко мощна добродетел. Един прекрасен ден тя, след някоя устна престрелка, дори и без да има такава, си взема торбичката и прави същото, което направих и аз в склада за смокини. Този път решението е категорично: това е по собствена воля и връщане назад няма.

Да, казват, че Господ вардел кьоравите вълци. Вярно е. Но всъщност цялата работа не се ли фокусира в усилията за малко по-различен начин на живот от този на кьоравия вълк?

Каквото и оправдание да измислям, след като излязох на собствените си крака от склада за смокини, нямаше какво повече да си бръщолевя, а да приема просенето за своя единствена професия. Ще кажат: „Какво да се прави, такава била съдбата ни!“, а оттам нататък — край на проблемите. Ако искаш да знаеш истината, човек не бива да се срамува от работата, която върши. В това се крие гордостта. Хем си я върши, хем се срамувай — тоест тръби навсякъде, че с право си заслужил незаслужената слава! Хем ще ядеш, хем ще се правиш на пророк! Къде се е чуло и видяло такова нещо? Ето това беше за срам и позор!

За подаянията няма регистър. Но нека се знае, че сборът от парите, които се даваха на бедните в един голям град за една година, надхвърляше, е, няма да кажа държавните данъци, но общинските — със сигурност.

Какъв ли процент бяха платените данъци в града? Може да се каже, че за сметка на това пък нямаше човек, който да не дава милостиня. Ще видите, че тези, които бягаха от определените със закон данъчни задължения, които вършеха какво ли не за срам и позор, които заслужаваха секвестиране или затворническа килия (понякога идващи от далечни, затънтени краища, но за сметка на това убедени, че ще им отпуснат заем с висока лихва, и понякога дори не се и замисляха за това), без да се поколебаят дори за миг, даваха на просяка пари. Даже самите просяци смятаха за свое задължение да предложат някоя сума на по-изпадналите си колеги — значи приказката, че някой си просел в Баязид, а раздавал милостиня в Султанахмед, не беше измислица.

Тогава каква беше тази сила в нашия настървен и алчен свят, която правеше от немощния просяк човек, по-силен от осланящия се на закона и полицията бирник? Нека го кажем — най-вече Божествената милост към човечеството. Мястото на дълга е в главата, а мястото на състраданието — в сърцето. А то не познава никакви сметки и регистри и се подмамва толкова лесно, колкото и невръстно дете. Истинската сила на просяка извира от зова му към това сърце. Чак след него идва и всичко останало.

Просякът си получава своето на съвсем малки части и ви кара да му го плащате, без изобщо да се усетите. Какво ли ще ви мине през ума, ако беднякът, край когото минавате всеки ден и по навик му подавате четиридесет парички, ви поиска наведнъж всичко, което му се полага за цялата година, тоест триста и не знам колко гроша?

На общинарите им се въртят разни смехотворни идеи в главата. Например благодетелите да плащат на бирника цялата сума от парите, които дават на просяците. „И тези пари ние ще използваме, за да се погрижим за тях“ — казват. Значи, когато лежите болен вкъщи, когато се карате с жената и децата, когато ви налегнат мрачни мисли как да си изплатите борча към бакалина и месаря, на прага ви ще се появи един господин с чанта и вратовръзка, и вие ще му дадете накуп цялото свое подаяние?