Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Както казах, в просенето на първо място стои милосърдието. Цялата тънкост на занаята е да докоснеш тази струна и да я разчовъркаш до болка. Точно както става и при великите поети, и при другите творци. Обаче, както да бъдеш велик поет, така и да бъдеш велик просяк, е дело на майката природа.

Въпреки че бях стигнал до едно от най-високите нива в професията, и то почти без никакви основни уроци и без никакъв опит, трябва да се приеме, че съм изкусен специалист, роден със звезда на челото. По-напред ви разказах за моето духовно наследство от дедите ми. Във всеки случай домашното възпитание, етикецията и донякъде половинчатото ми образование ще да са допринесли за подхранването на тази Божия дарба. Както е казал Пророкът: „Може ли изобщо да се прави сравнение между знаещия и незнаещия? Къде се е чуло и видяло ученият нахалник или крадец да е по-некадърен от неграмотния?“.

Така аз открих тази звезда в себе си през същата прословута нощ, когато напуснах склада за смокини в Измир. Нека ви разкажа.

Тялото ми беше разнищено, като че ли са ме били и пребили насред площада. Под мижавата светлина на току-що запалените по големия булевард фенери покрай мен бързо преминаваше гъмжило от елегантни хора с чанти. Този път бързах да се впусна в професията, която вече съзнателно бях приел. Все още смятах, че трябва да отправям молбата си устно, и затова подвикнах към един минувач:

— Господине… — Не можах изведнъж да овладея гласа си и изглежда, от устата ми излезе нещо като скоропоговорка.

— Какво има? — ядосано се обърна човекът.

Беше висок, с остро като на ястреб лице. По рязкото му обръщане и още по-резкия му тон разбрах, че е ядосан за нещо или че съм прекъснал задълбочените му мисли.

— Извинете, попречих ви… — запелтечих от страх да не ме изпъди или да ме нагруби с някоя остра дума.

Той продължи забързано нататък, все така напрегнат. Но кой знае защо, започна да крачи… по-бавно. Нищо, че не си обръщаше главата, усещах го — той просто ме изчакваше. Извъртях му дребния номер, че уж се смущавам да мина покрай него, и тръгнах като залепен до стената. Това мое поведение го провокира още по-силно. Когато се изравнихме, той се обърна към мен и с все същия рязък тон произнесе:

— Погледнете ме!

Странно — не „погледни“, а „погледнете“…

— Моля, господине?

— Вие като че ли искахте да ми кажете нещо?

— Не, не… — вдигнах леко разтрепераните си ръце. — Станала е грешка. Простете ми!

И пак пауза, и пак жест, сякаш ще си продължи по пътя. А после попита:

— Струва ми се, имате нужда от нещо?

Този път тонът му беше поомекнал. Погледът в проблесналите преди малко като светкавици очи — също. Взираше се в моя редингот, в бастуна, в сакатата ми ръка и въобще нямаше намерение да ме подмине. Това бяха многообещаващи признаци, но какво се криеше зад тях — не знаех. Отново заекнах:

— Не, не… Нищо…

Той кимна дълбокомислено с глава, сякаш в тъмнината съм му поверил някаква голяма своя мъка и сега отговаря на нея:

— Може, човещина е… Исках да ви помогна, но…

Подаде ми четвъртинка меджидие 33. Да, четвъртинка меджидие.

— Вземете я — каза. Боеше се да не му откажа. — Няма лошо.

Тонът му отново се изостри. На физиономията му обаче беше изписан същият невинен смут като на онази жена, която ми подаде първата милостиня.

Ето това бе мигът, в който постигнах свещената тайна в професията.

Това, което ми донесе в най-неочакван момент най-голямата милостиня, бяха моят редингот на някогашен изпаднал чиновник и просмуканото в костите ми, необяснимо в онази нощ обръщение „вие“. В същия този миг от полите на редингота ми започна да се излива като дъжд цялата ми умора и мизерията във всичките й разновидности.

По-късно лека-полека превърнах това свое реално в тогавашния ден състояние в изпипана игра. На гърба — винаги с износен редингот (жалко, че както навсякъде, така и в просията рединготът е почетен кожен кафтан!), на краката — с разтегнати, изтъркани, но чисти гумени галоши; в ръцете — с обелен тук-там дебел черешов бастун, на главата — отначало със старомоден фес, после с каскет; зиме и лете — с наметка върху гърдите; без ни най-малка нужда — очила с преметнати зад ушите телени рамки; с малка брадичка — рядката брада, която потомците на рода Коджабаш си пускали, щом се разделели с някое място, и която наред с мекотата придавала на лицата им достолепие, за да ги издигне още на млади години на важни служби. После — със счупената ми дясна ръка, с бавното ми придвижване покрай стените, все едно търся място къде да се скрия; с десния ми здрав и читав крак, който свикнах леко да влача, и най-накрая, като капак на всичко това — с нищо непробиваемото ми загадъчно мълчание.